Театър

Из сенките се мъждукаха странни светлинки, малки и толкова непонятни за очите. Стоеше с притихнало сърце и тръпнеше в очакване на случващото се. Знаеше, че тази вечер всичко щеше да бъде различно от всичко онова което познаваше и бе изживяно. Странно чувство витаеше наоколо и се усещаше присъствие на още толкова затаили дъх и изгарящи от очакване души. Нищо не можеше да се види наоколо, но се усещаше цялото напрежение и кратки нотки от незнайното прехвръкваха насреща в пространството. Точно това пространство караше всички да затаяват дъх и да наострят уши в настървено чакане за незабравимото изживяване. Но там имаше само мрак и непонятност...

Знаеше, че това, което можеше да стане там, щеше да се помни за цял живот, а и приятели казваха, че си заслужава преживяването. Именно това беше причината за присъствието в толкова мрачната зала и стоейки в непонятното, да изпитва чувства толкова странни и далечни. Изведнъж нещо проблясна пред вече зажаднелите от очакване очи и тълпата се оживи така, както приливът на кръв във вените караше сърцето да изпитва благодарност към живота... Толкова очакване бликаше от всички краища на залата, но все още не можеше да усети всичкото това благоговение, затова стоеше с широко отворени очи пълни с топло очакване. Виждаше само обграждащата тъмнина и усещаше наоколо всички останали как знаеха, какво предстои... Усещаше как пред него щеше да се случи нещо и точно когато мислите му бягаха като галопиращи атове из дебрите на обърканото съзнание, очакваното се случи...

Искри прехвърчаха насреща и настръхващи звуци кънтяха навсякъде наоколо. Дълбоки думи излизаха от мислите на играещите сенки и звезди, игра на думи толкова красива и в същото време объркваща мислите и съзнанието. Дълбоки думи навлизаха в ушите на обграждащите сцената, игри на думи тормозеха мислите и съзнанията им... Игри на думи толкова инертни и всички искаха да ги помнят, за да бъдат с насладата им повече време. Неколцина успяваха... Други, които не можеха, следяха играта на сенките със звездите срещу тях, игра толкова страхопочитаща и смразяваща, толкова развеселяваща и опечаляваща...

Но само една душа знаеше, че това, което виждаше, нямаше да го забрави никога. Знаеше, че каквото видеха очите сега, щяха да го запечатат завинаги в съзнанието и спомените си. Виждаше сенките толкова ясно, а звездите толкова смътно, бяха се преплели в очите толкова дълбоко и бяха толкова неясни, но знаеше, че ще ги запомни. Думите им бяха толкова далечни, някои смътни и глухи, но толкова силно ехтяха в ушите и оставяха откъслечни тонове на стремежи и терзания, на желания и изпитания. Прехвърляше случващото се в съзнанието си и се опитваше да го асимилира, но то бе толкова далечно и неразгадаемо, затова се остави на чувствата и настроенията, които то пораждаше и... Тогава разбра, че точно това трябваше да направи още в началото... Толкова ясно проблесна в съзнанието тази малка искра истина и разбра, че това беше това, което караше другите да се връщат тук и да повтарят изживяването, отново и отново. Толкова силно усещаше сега, толкова близко бе до виждащото се срещу него и не усети кога бе навлязъл толкова дълбоко и толкова отдайнически се опитваше да не пуска връвчето на усещането. А то бе толкова красиво, за да го пуска... Усещаше само, че скоро това щеше да приключи, че щеше да бъде в миналото и всяко едно изпитано усещане щеше да е толкова далеч и толкова навътре в спомените му, които се бореха със забравата още от мига, когато те бяха създадени...

Накрая видя само как звездите и сенките за първи път бяха заедно и заедно поздравяваха и благодаряха на душите, които бяха с тях в незабравимата игра на думи и усещания, които бяха се откъснали от останалия свят да бъдат заедно с тях, в играта... Играта, която една душа никога нямаше да забрави, защото мислите бяха се преборили със забравата в битката за запазване на спомена. Една душа, която щеше да бъде вече различна от преди, една душа, участвала в играта на сенките и звездите, в една игра, която нямаше да забрави за едно цяло съществуване...