Тежки криле

 Беше изключено да съм се заблудил. Годините, които прекарах в плен на мрака, ме научиха да чувам шумовете на света. Винаги знаех кога залязва слънцето, знаех кога се разваля времето, безпогрешно разбирах кога съм сам, кога нещо разумно се навърта наоколо и кога някое животно просто си търси храна. Познавах звуците около себе си. Много дни останаха зад гърба ми, меняха се сезони, повтаряха се неща, които постепенно спрях да забелязвам, отчитах ги инстинктивно, като запомящи се парчета от моя тъмен живот... 
И сега знаех, че не съм се заблудил. Усетих присъствието му. Стоеше неподвижно - в това бях сигурен - но нещо в мен трепна и много скоро разбрах защо. 
  Той ме г л е д а ш е. Отдавна не бях изпитвал подобно усещане, рядко се случваше да ме приближи, камо ли да ме заговори човек, който вижда...постепенно аз се бях превърнал в жив паметник, символ на една трагедия, аз - и останалите пет милиарда слепи хора, оцелелите по някъкъв начин до днес... Но той наистина проговори: 
-Добър вечер.
Жена? Защо не? Беше глупаво да се учудвам. Виждащите жени бяха малко, но ги имаше.Чувал съм, че живеели на групи, за да им бъде по - лесно, пък и се страхували да бродят сами. 
Днес мъжете са по - опасни от всякога. 
Явно тази също се боеше, а сега търпеливо наблюдаваше реакцията ми.ри неща, които влизаха в разрез със всяка логика.Защо? Каква работа можеше да има при мен? За какво съм й? 
Бях седнал пред колибата, вече час и половина сякох подпалки за огъня и ръката ми все още стискаше брадвата. Подпрях я на стената. После се изправих бавно, пристъпих напред и се ослушах. Опасност като че ли не съществуваше. 
-Здравейте - отвърнах. 
Едва сега жената се размърда.Чух я да се приближава с неравномерни стъпки, накрая спря току до мене и рече: 
- Помогнете ми...ранена съм !
Дълго обмислях тези думи. Ранена? Това обясняваше нещата. 
-Искам просто някаква кърпа... Моля ви. 
Постоях мълчаливо още няколко секунди, след това се обърнах, отидох до колибата, докоснах я, отворих вратата и влязох. Скоро намерих парче плат. 
-Влез! 
Жената ме чу и влезе. Взе плата, седна на земята, превърза се, но не се изправи. Беше на метър от мен и имах чувството, че преценява обстановката. Стана тихо. Долавях единствено диханието на живота, помислих си, че отдавна не било така реално, както сега.Отдавна не се бях вслушвал в туптежа на нечие сърце. Отдавна не се бях докосвал до човек...Още по малко до жена. 
-Как се казваш? 
-Еми - чух я да се изправя. - Аз ще вървя. благодаря за кърпата. 
-На твое място не бих излязъл по това време. 
-Защо не? 
Трябваше да знае защо не. Въпросът й само издаваше едно чисто женско безпокоийство. Беше сама, а слънцето отдана слезе под хоризонта. Нощта е тъмна и студена, птиците са агресивни дори към хората, които виждат, раненият крак нямаше да й позволи да стигне далеч, пък и нямаше къде да отиде. 
Сигурно тя разбра това, защото остана неподвижна до вратата. 
Междувременно аз излязох пред колибата, събрах насечените клони, взех брадвата и отново влязох. Докато палех огнището, Еми проговори. 
-Не мога да остана тук. 
-Мисля,че можеш. 
Изминаха няколко минути, огънят се разгоря, а аз се настаних на земята и удобно се облегнах на купчина животински кожи. 
Трудно беше да си спомня кога за последен път разговарях с човек. Може би преди две зими...беше студено, но нямаше сняг. Нямаше го и чувството, което ме завладява сега.Какво става с мен, по дяволите! Защо я прибирам? Що за жена е тази, която броди сама на педесет мили вън от населено селище?... 
Еми още стоеше до вратата,беше време да си припомня някои принципи. 
-Не се плаши, седни до мен. Просто...седни...и изчакай изгрева. 
Тази вечер беше жива. Нова, различна, сякаш чужда. Еми седна от другата страна на огъня и за първи път от толкова време аз се наслаждавах на нечие присъствие. Дълго чаках този миг. Чаках го и бях сигурен, че един ден ще го дочакам. 
-На колко години си? 
-Осемнайсет. 
Странно. Значи не е жена, а момиче.
- Глупаво е да скиташ сама по тези гори. Цяло чудо е, че си още жива. 
-До тази сутрин не бях сама. 
-А какво се случи тази сутрин? 
Еми замълча. Седеше неподвижно и в един момент ме хвана страх, че нищо не може да пропука тишината. 
-Питам те, защото, каквото и да е станало, оттогава е минал най-много час. А това засяга личната ми безопастност. 
-Не можете да знаете колко време е минало! 
-Разбира се, че мога. Когато влезе, чух как кръвта ти капеше по дъските. 
Отново настъпи тишина. Само колоните oт време на време пропукваха и до тялото ми достигаше топлият му дъх. 
-Ясно - каза момичето. - Преди два дена бях в селището. По стара уговорка там ме чакаше друга жена, която ме нахрани и ми даде хляб в запас. Останах до вечерта... и вече смятахме да се изнасяме, когато отнякаде се появи пътник с очи. Беше ужасно, за щастие успяхме да избягаме, а нощта му попречи да ни проследи. До сутринта останахме в един заслон. Почти цял ден се придвижвахме насам, с малко повечко късмет щяхме да срещнем друга група виждащи жени, с тях всичко би било по - лесно...Но мъжът все пак открил следите ни. Тази сутрин, докато печех месото , чух писък откъм реката. 
-Реката? 
-Да...Бях изпратила Марита за вода. 
-Марита? 
-Приятелката ми. Когато ги видях, беше късно.Тя беше изнасилена, а очите и гледаха със синкав поглед...Мъртви...Студени.... 
Момичето млъкна и долових учестеното и дишане. Можех да го разбера.Отрязах парче месо, набодох го на пръчка и го сложих в огъня, в това време Еми продължи: 
-Нищо не можех да направя.Мъжът стъпи на брега и тръгна към мен, а ножът ми беше останал горе.Обърнах се и хукнах по склона...Чувах стъпките му зад гърба си, но той явно се беше уморил. Стигнах до огъня, взех ножа и когато той се появи на поляната, аз вече се бях скрила.Измъкнах се тихо, цели часове се катерих, все нагоре и нагоре...Мислих, че вече съм в безопастност...Но онова животно все пак ме откри.Тогава го убих. 
Секундите се проточиха в дълга минута и дълбоко в себе си изпитах задоволство, че Еми ми се довери. 
-Реката е на три мили от тук. Сигурно си капнала. 
Постепенно разбрах, че тишината не е толкова страшна, стига да усещаш до себе си пулса на човешко същество. 
-Вярно, изморена съм. 
Пулс...Дихание....Шепот на леки дрехи. Не предполагах, че толкова малко е нужно, за да се пропъди самотата. Имаше живот във въздуха...Онзи живот, който така ми е липсвал. 
Извадих месото от огъня. 
-Вземи, готово е. 
Момичето пое пръчката и отново седна. Чух гласа й: 
-Рядко говоря със слепи. Не си представям вашия начин на живот. Просто не мога и сега всичко ми се струва странно. Зная,че от химическата катастрофа са изминали почти тридесет години и тези от слепите, които са останали живи, все са научили нещо...Но въпреки това... Чувате кръвта, която капе по пода, служите си с брадва, с нож, сами палите огнището, знаете кога месото е готово...Възможно ли е? 
-ДА. Възможни са и много други неща. Знаеш ли...Ти си щастлива, че си се родила след войната, още повече, че си от тези, които са запазили зрението си. 
Еми се хранеше бавно. Аз продължих: 
-Бях колко тебе, когато пуснаха газта. Едно денонощие се оказа достатъчно, за да остана сам. Сам завинаги. 
Пресегнах се, събрах пипешком малко дърва и ги хвърлих в огъня. Чу се пръщене, което постепенно утихна. Навън гората тихо шумолеше, навярно имаше луна, безброй звезди в синя светлина...Навярно. 
Ръцете ми трепереха. Съзнанието диво се блъскаше, за сетен път преобръщаше оскъдния запас от спомени, но си оставаше затворено в тъмна килия на тъмнината...И аз знаех, че това усещане ще бъде вечно. 
Два часа по късно главните в огнището догаряха, а Еми спеше като бебе.Лесно и отрязах главата. На сутринта щях да разпределя месото така, че да ми стигне поне за седмица, а черепа щях да хвърля в ямата. 
При останалите.