Темпо, темпо, че окъсняхме!

Бай Радко Темпото умря по същия начин, по който цял живот зидаше - скоростно! През Социализма беше скоростник, през Демокрацията също, та оставаше и през Смъртта да не е. Беше скоростник до последно - инфаркт и край. За броени минути си отиде. Не случайно му викаха Темпото. Докато редеше тухли, постоянно подвикваше на общите работници: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Така и умря - с темпо, сякаш щеше да окъснее за Онзи свят. Всичко стана толкова бързо - момчетата от бригадата още не можеха да повярват, че се беше случило. Малкият Сашко, който цели три години забъркваше кофите с вар и подаваше тухлите на бай Радко, така беше свикнал със своя майстор, че докато го гледаше как лежи безжизнен в ковчега със скръстени ръце, очакваше всеки момент той да му подвикне обичайното: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Сашко не беше свикнал да гледа бай Радко така - да бездейства, със скръстени ръце. Как!? По-скоро Земята щеше да спре да се върти, но не и бай Радко да легне със скръстени ръце и да бездейства. В съзнанието на всички той се беше превърнал в символ на вечното, нестихващо и несломимо Движение. Символ на Живота. Затова всички бяха унили на погребението, защото ги беше напуснал не просто бай Радко, а нещо повече - тайната надежда, че нищо не може да спре Живота да продължи, дори и Смъртта. И сигурно това погребение щеше да бъде като всички други погребения - пълно с безнадеждност. Ако не се беше случило нещо, което никой след това не искаше да повярва, че беше просто сляпа случайност. В същия ден имаше още едно погребение и затова гробарят бързаше, защото наближаваше часът на следващото. По тази причина той се обърна към момчетата от бригадата, които носеха ковчега: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Чувайки тези толкова познати думи, които точно сега всички имаха неистовата нужда да чуят, момчетата спряха стъписани. Та чак се наложи гробарят да ги опомни, повтаряйки им същите думи, но още по-сприхаво настоятелно: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" След това толкова категорично  потвърждение на тези думи, се случи немислимото - всеки да се усмихне на погребение. И как да не се усмихне?! Беше си смешно, защото тези думи, сякаш излизаха не от устата на гробаря, а от устата на техния приятел, който отново бързаше и не можеше да понася каквото и да е забавяне, по каквато и да е причина. Та било и тази причина да е Смъртта. И наистина - имаше работа да се върши. Имаше още толкова вар неизмазана, още толкова тухли ненаредени, още толкова строежи. Животът продължаваше. Нямаше време за губене. В съзнанието на всички звучаха с ехо думите на бай Радко, изречени неслучайно случайно от гробаря: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" Тези думи, изказани троснато от бързащия гробар, като че нахокваха момчетата защо се бавят да тъжат и да се отчайват. Всички много ясно го разбраха. Затова на другия ден, когато отидоха на работа, момчетата повече не коментираха загубата на бай Радко. Казаха си само неговите думи: "Темпо, темпо, че окъсняхме!" И  продължиха.