... Значи хич си нямам представа кой ме запозна с нея. Стара история, но още ми държи влага и като си спомня, започвам да се дърпам без причина и да се озъртам неспокойно в някакъв параноичен стрес, сякаш непрекъснато очаквайки да ме сполети нещо непредвидено. Е да, няма да си кривя душата - хубавица беше и какво намери в мен изобщо не проумявам. Отначало нехаех за последствията и клъвнах като обикновен шаран не толкова заради самата бройка, колкото поради обстоятелството, че си падам по хубави жени, особено такива, които нямат нищо общо с моята собствена - нито като характер, нито като външност. Ами какво да правя като съм си малко шантав и са ми слаби ангелите; сам си вкарах автогол. Оказа се, че и този път ще си плащам скъпо за гяволука. Тя веднага ме обсеби напълно и не ми даваше да мръдна; как стана - нямам представа, но вероятно поради изключителната ми отзивчивост и неспособност да отказвам подобни предложения. Помолят ли ме за такава услуга, не мога да откажа и туйто, особено пък, ако е хубава жена и молбата има съвсем конкретен израз, то тогава с мен е свършено. Как да откажеш, ако някоя те покани направо в леглото? Ами аз не зная как и това ме довърши окончателно.
    Е, да - човешко е да се направи услуга един път, два пъти, двадесет пъти бива, ама когато започне да се прекалява и числата станат трицифрени, тогава неизменно ти втръсва, започваш да се ослушваш и да планираш бягство, но веднага ти преграждат пътя за отстъпление и виждаш, че си хванат в капан. Няма мърдане.
    Е, не, че не бих могъл да го направя, но затова се иска коравосърдечност и характер, а аз с това меко сърце направо я закъсах. Достатъчно да я видя просълзена и веднага се размеквам като баница. А тя много започна да се просълзява в решителни моменти. И беше същинска Месалина. До такава степен нямаше насита, че каквито и мераци да съм имал, при нейната поява, те просто изчезваха. Съвсем понятно в края на краищата се появиха и негативите. Ами нека някой се опита да яде все баклава и още баклава и пак баклава, че тогава да го питам няма ли да започне да му се гади само като мине покрай сладкарницата. Горе долу и с мен така се получи. Дори се опасявах, че мога да си докарам трайна импотентност и започнах да се опитвам да кръшкам. Както можеше да се очаква, опитите се оказаха безуспешни. В края на краищата тя ме издебваше някъде и пак ме вкарваше в „правия път"- тоест- в леглото. То не бяха ревове, то не бяха сълзи и клетви. Дори прописа стихове, разбира се - посветени на мен, в които аз в позата на лиричен герой бях едновременно и ангел и сатана; в един момент прекрасен, мил и отзивчив, а в следващия - зъл, черен и свиреп като същински печенег. Някакъв садист и инквизитор, който се е специализирал в екзекутиране на любови, ама бавно и мъчително, режейки парче по парче от душата на вехнещата възлюблена и подхвърляйки парчетата на гаргите с еретичното заклинание: "Яжте, вашата мамка!"
Мъжът и ли? Ами да си призная и от това се притеснявах. Направо ме беше страх. Изглеждаше много мрачен тип и много опасен. Огромен и як като горила, ако му падна в ръцете вероятно ще ме усуче и завърже на зъл възел. Чудя се при такова мъжище къде е хукнала да си търси любовници. Дори веднъж подхвърлих нещо от този род с надежда да получа смислен отговор, но отговорът съвсем ме обезкуражи:
     - Ти си мой единствен и незаменим.
След което се прибрах в къщи съвсем изнемощял; дори ме помислиха за болен. След време се появиха и първите кошмари. Смъртта се появяваше на сън неизменно в нейния образ. Скачах нощем в леглото облян в пот и крещях от ужас. Дори съпругата ми се разтревожи и по среднощ ми даваше успокоителни и ми налагаше с мокри кърпи челото. Стигнах до такъв упадък, че започнах да харесвам собствената си съпруга и да се стряскам при появата на всяка чужда. Достатъчно беше да чуя след себе си тракане на токчета или безпричинен смях и започвах да се озъртам уплашено, аха да хукна панически всеки момент. В края на краищата попаднах и в болницата. Един приятел доктор, на когото се изповядах като на господ ми измисли някаква диагноза - нещо от рода на депресивна психоза или мания за преследване и ме изпратиха в психиатрията. Пристъпяйки прага на въпросното учреждение, направо ликувах от радост, че най-после ще си отдъхна. Помислих си, че съм се отървал, но не би. И там ме намери. Ходила, питала, разпитвала съседи, приятели, полиция, дори у дома се замъкнала под някакъв предлог и един ден цъфна в болницата. Много загрижена.
       - Ах, любими, няма да те изоставя. Вечно съм с тебе, дори и на оня свят.
Господи, смили се! И какво, мислите, направила? Издействала от дежурния лекар ключа на някаква свободна стая и ме замъкна вътре. И отново баклава. Естествено след това се наложи да ме вкарат в реанимацията.
Докато реанимирах, в минути на просветление започнах да си изграждам собствени теории по психоанализа. Нямаше начин да не отхвърля набързо някои постановки от психоанализата на Фройд, защото неизменно констатирах, предвид собствените си реакции, че неговите пациенти във всички случаи би трябвало да са употребявали в конски дози афродизиаци или нещо подобно. Що за „либидо", що за чудо е това тяхното, хич нямах представа. Само дето вероятно не се е повишавало при мисълта за птеродактилите, скорпионите и държавата, за разлика от средностатистическия българин, който без да е пациент на Фройд, често изказва различни благопожелания по отношение на държавата в натурален вид, без да има намерение наистина да я вкара в леглото; ами нищо чудно тя със своето патологично идиотизиране да влияе по някакъв начин на либидото му.
Във връзка с тезата на Фройд постепенно се избистри и моята антитеза. Ставаше все по-конкретна, по-академична и доби завършен вид в една стройна и убедителна теория. Нарекох я „Теория за обратния ефект". В общи линии тя беше пълна антитеза на психоанализата и се базираше на вече коментирания „ефект на баклавата". В регистъра от народни премъдрости фигурира и остроумната констатация, основаваща се на прекалената консумация на фасул - тоест - недопустимо е да се консумира все фасул. Хората са го разбрали.
В психиатричното отделение имах достатъчно време и нахвърлих в писмен вид фундамента на теорията за обратния ефект. Възнамерявах въз основа на осъществените експерименти да я приложа в практиката и да я публикувам в научните издателства. Сигурен съм, че с Фройдовите концепции е свършено окончателно.
     И то няма начин да не е така. За разлика от психоанализата, която твърди, че повечето лудости са следствие на потисната сексуалност или по-точно на недостиг на сексуални изживявания, теорията за обратния ефект доказва убедително и безкомпромисно, посочвайки безброй примери и експерименти, валидността на обратната постановка, тоест, че човек може да откачи напълно и от излишък на такива преживявания. Абе чудя се на онези дървеняци - турските султани къде им е бил акъла. Нормално човек не може да сколаса да угоди и на една жена, а те - понякога дърти пергиши - се напъват да обслужват цели хареми със загорели одалиски; ами то това тяхното си е обикновен серсемлък. Вместо да си пият шербета в хладните сараи - чунким имат друга работа - те хукнали да правят секс с много жени, гаче не е имало други мъже в тази държава. Ами тя простотията си е простотия барабар с многото гълфотия - хем наследствена, хем придобита.
    А един приятел - поет се хвалеше в едно свое стихотворение, че ежедневно преспивал с по пет - шест поетеси. Откровено настръхнах като прочетох тези страховити излияния, въпреки че явно се касае за някаква алегория и дори доста го поогледах оттук оттам да няма някъде наръфано и оглозгано. Цял беше. И жив. Нямам представа как.
Но то е страшно дори и на сън да си го помислиш. Да бяха пепелянки, да бяха дори журналистки, а то - поетеси. Ежедневно и по пет - шест. Олеле боже! То все бива, то все може спане, ама това сънна болест ли е, що ли?
Ако е само за едното преспиване и аз бих могъл да пробвам, но ако вземат да ме събудят, тогава ще я втасаме. Я да те видим тогава що чиниш...
Ами дон Жоан, ами Казанова... Няма да се занимавам с тези откачалки; само ги споменавам мимоходом, защото щуротията винаги винаги ме е впечатлявала със своята лъчезарна глупост.
     Та в общи линии теорията за обратния ефект утвърждава следната постановка: Ако искаш да се отървеш по-скоро и сигурно от нечие натрапчиво внимание, непрекъснато му натрапвай собственото си такова. И обратно, ако искаш да спечелиш нечие внимание, непрекъснато му демонстрирай пренебрежението си. Казано без заобикалки, ако ти е дошло до гуша от някой, който прекалено ти налага присъствието си и не можеш да се отървеш, започни ти сам да го преследваш макар с нежелание, макар и с погнуса, натрапвайки му някаква загриженост и любов. В края на краищата той или тя ще байгъняса от досада и ще започне да се крие от тебе. Няма начин да не се случи.
Така и направих. Въоръжен с принципите на своята нова теория, аз се хвърлих в атака. Нямаше друго спасение. Както казват военните, атаката е най-добрата защита.
    Още като ме изписаха от психиатрията, аз се лепнах за въпросната хубавица и не и давах да мръдне без мен. Въпреки, че се задъхвах, въпреки, че ми се гадеше, се нахвърлях като шахън върху нея и я целувах непрекъснато и демонстративно. Винаги и навсякъде и говорех за любов, дори ползвах афродизиаци, независимо че след това просто припадах и реанимирах. Преструвах се на луд от ревност и правех сцени, ако я видя да приказва с друг мъж; скачах и ревях като разярен динозавър само някой да я погледне, дори прибягвах до хитрости:
Пращах някой свой приятел - осведомен за случая, който и задаваше най-банални въпроси от сорта на „колко вървят чушките на пазара" и други такива; тогава се появявах изневиделица „вбесен като същински Отело" и правех скандали, дори удрях с юмруци „съперника" ей така, за да изглежда всичко по-убедително, а те - нали са приятели - мълчаха и си носеха кръста. В края на краищата науката изисква жертви, а тук става въпрос за особено сериозно изследване.
   Е после малко се мръщеха: „Ей пич, поне удряй по-леко, че ми изкриви ченето", но науката си е наука.
   Отначало това я трогваше: „Ах любими, той просто не ми е никакъв, само така си приказвахме". Но след време това натрапчиво внимание започна да я отегчава. Ставах все по-прилепчив и по-досаден. Тази роля хич не ми допадаше, но се налагаше да я изиграя докрай. В края на краищата, когато забелязах, че експериментите потвърждават правилността на теорията и дамата отначало боязливо, а после все по-настойчиво започва да се отдръпва, изиграх и последния си коз. Изиграх го с отвращение и неприязън, но с майсторството на актьор - дългогодишен изпълнител на конкретна роля, който зове патетично: „Прекрасна Жулиета, ела в моите обятия!"(може и да има такава реплика), а вътрешно скърца със зъби: „Мамка ти и кучка, няма ли да кандисаш!"
И така аз - паднал на колене като безумно влюбен рицар - издекламирах сърцераздирателно:
      - Прекрасна моя, разведи се и се омъжи за мен!
      Сърцето ми реве за тебе. Нашата любов ще пребъде във вековете...
Точно така: не плаче, не стене, а реве... И ще пребъде...
И вече предвкусвах неизбежния триумф. Абсолютно както очаквах, тя започна да се двоуми, да се чуди как да ми откаже, да врънка нещо. Теорията се потвърждаваше убедително.
      - Ела при мен и прегърни ме!
      Аз страдам и горчиви сълзи лея...
      Дерях гърло като поет от литературен сайт и се тръшках в любовни напъни.
Но в същия момент, когато тя вече се канеше да хукне да бяга, се случи нещо неочаквано.
      Изневиделица на терена се появи законният съпруг и връхлетя като змей горянин. В паниката ми се видя истинско страшилище. Краката ми сами ме понесоха нанякъде. Едно време бях атлет, моментално стартирах и светкавично набрах инерция. Такава скорост никога не бях развивал на състезания - вероятно някакъв абсолютен рекорд, още повече, че чувах неговото неистово пухтене и топуркане след себе си. Имах чувството, че ме гони мечка и все повече увеличавах скоростта. Скоро взех значителна преднина и вече се чувствах недосегаем, когато нова неприятна изненада смрази кръвта ми. Изведнъж видях само на няколко крачки пред себе си разярена и гневна, с ръце на хълбоците и святкащи очи, собствената ми съпруга и заковах на място. „Incidis in Scillam cupiens vitare Charybdin."* В погледа и се четеше недвусмислена закана: „Аха, падна ли ми сега в ръчичките, любовнико!" Докато се чудех на къде да прихвана, онзи връхлетя пухтейки като валяк и моментално ме награби. Огромен, рошав, зъл и страшен. Вече се виждах удушен и се простих с живота. Видях набързо всичките си мъртви роднини и спомените оживяха. Предадох се и зачаках смъртта. Последно пристанище.
     Но нищо подобно не последва. Човекът ме грабна в прегръдката си с огромните си лапи, загледа ме втренчено с някаква дълбока печал и изведнъж се разрида неудържимо. В следващия момент в гробовен дитирамб прозвуча следната съкрушаваща реплика:
      - Спасителю мой, на кого ме изоставяш?...

Р.

* Бягайки от Харибда, попадаш на Сцила.