19.
Колко е спал, Джон не разбра. Усещаше тялото си атомизирано, само болките в краката и гърба посочваха, че има нещо останало от него. Но, когато започна да се надига, рязък спазъм разтърси всичко – от главата до петите...
Едва ли не допълзя до вратата, подпря се на резето, с което беше затворена тя, със сила го отпъна и излезе в голямата стая. Там, на пейката, полуизлегнал, дремеше Иван. Явно очакваше някой от тях да се събуди, затова рязко скочи.
- Добър вечер! – поздрави той и побърза да обясни – Спахте повече от 24 часа. Жените вече станаха, хапнаха, сега ги обличат в нови дрехи, защото вашите...
Джон се огледа. Наистина – от здравата му екипировка за екскурзията бяха останали парцали, свързани от конците и колана.
Иван посочи с глава няколкото купчини дрехи върху пейката.
- Избирайте. И ще ви покажа къде да се измиете...
Дрехите бяха особени. Не точно като тези на Иван и другарите му – полувоенни, маскировъчни, а по-битови, някак си архаични. Бяла риза, стегнати, но с широки крачоли панталони, домашно плетена дебела фланела, горна дреха – плътна, с дълги ръкави, стягани от ремъчки около ръката...
- Останалите надигнаха ли? – попита Джон и кимна към вратите на стаите.
- Спят... И вашият другар спи. Не е в безсъзнание, а спи...
Джон се усмихна. Тиодър е добре, щом спи – значи е на оздравяване...
Иван го поведе по стълбите надолу, после излязоха навън. Слънцето вече отиваше към хоризонта. Мярнаха му се няколко човека из гората. Жени и мъже, в малко особено, но явно удобно и подходящо за планината облекло. С учудване разпозна Джейн – в странна рокля, плетена, разцепена от кръста надолу, където се показваше бяла пола, със странен колан, закопчан с особена тока, метална и блестяща, бяла блуза, а отгоре й ален елек без ръкави...
Тя дотича до него:
- Джон! Най-после... Уж сте мъже, пък ви трябва повече време, за да се намързелувате... Разбра ли – Тиодър е по-добре... Ама и ти си в един вид...
- Госпожице, - прекъсна я Иван – тъкмо го водя към банята. След час ще ви го представя измит и свеж като кисела краставичка...
- Какво е това “кисела краставичка”? – попита с любопитство Джон...
Иван вдигна пръст:
- По реда си, по реда си...
Банята се оказа малка пещера, с обковани от дъски стени. През нея минаваше изворче, което местните бяха захванали в облицован с камъни басейн, а в горния му край бяха монтирали огромен железен цилиндър, в който имаше нещо като пещ. Иван пробва пуснатата от кранчето на цилиндъра вода, метна в пещта няколко едри къса дърво и каза:
- Ето – пускай си топла вода, добавяй студената и се къпи. Не е като вашите автоматизирани бани, но пък е чиста планинска водица. Тук има съединени тръби – водата се смесва в тях, можеш да регулираш...
И излезе...
Джон пробва малко системата, установи как най-добре се получава хубава за къпането вода и грабна едрия сапун – далеч от всякаквите модерни шампоани. Търка се, ми се, с удоволствие се напари с топла вода, а после пусна студен душ, изпръхтя и подскочи, пак се заля с гореща...
Избърса се с дебелите кърпи, метнати на една скамейка. После облече дрехите и установи, че е улучил ръста. Нямаше как да се огледа, но с бегъл поглед намери огромна прилика с местните хора. Дори беше брадясал като тях...
На вратата се сблъска с Майкъл и Колинз. Поздравиха се, обеща им да ги чака отпред...
Докато седеше на загрятия от слънцето камък, дойдоха Нийл и Гарбър.
А след тях се появи пак Иван. Отново с пушката, препасал малка чантичка на кръста, с явно очертаващ се в специален кобур стар пистолет...
- Честита баня! – подхвърли той...
- А? – Джон се зачуди какво да отвърне...
- Просто благодари... Така е при нас – смятаме банята за едно от благата на цивилизацията и се радваме, щом отново сме чисти... Знаеш ли, имало някога английски политик – както всички тях циничен и полуграмотен. Та той казал, че не иска да има работа с народ, който си честити банята. И това – при положение, че в нашите земи от векове банята е била нормално нещо, просто част от битието. И културата на къпането е изисквала поздрав към човека, който пак и отново е чист и свеж... А там, на Запад, са купували скъпи парфюми, за да се обливат, та да не смърдят...
Джон кима, макар да не разбра много...
Излязоха останалите мъже и всички тръгнаха по едната пътечка, която ги изведе до познатата им от пристигането къща. Там пак гореше огнището, жените ги чакаха край масата. Насядаха разбъркано – кой където иска и свари. Джон намери място до Джейн, заоглежда я, после впери поглед и към другите жени. Бяха в подобно на Джейн облекло – по всяка вероятност, местен тип. Не можеше да отрече, че така изглеждаха някак си по... и с известно стеснение призна на ум – по-сексапилни... А после една еретична мисъл премина през главата му: ако беше видял Джейн в това облекло, а не в безличните модни костюмчета...
Останалите се оглеждаха, разпитваха един друг, с наслада ядяха от скромната вечеря – хляб и особен вид сирене. Меко, леко солено, изключително вкусно...
- Имаме овце – каза Иван и посочи сиренето – Чисто овче сирене. При това от овце, пасящи по планинските ливади...
- А хлябът? – попита Майкъл.
Иван се смръщи.
- Малко трудно ни е с него. На тая височина жито не вирее, купуваме го от наши хора, долу, в равнината...
И посочи глинения съд, от който разсипваше по чашите червената течност.
- Но пък вино имаме... И то какво...
Наистина, виното си го биваше. Джон не обичаше алкохола – в САЩ го употребяваха най-вече лузърите. Така да се каже – разрешен евтин наркотик. Пък и ония пиеха предимно концентрат. А истинско, скъпо вино, се поднасяше в домове, където той се надяваше един ден да се засели... Обаче, засега беше още далеч...
Но изпи с наслада една чаша. Вкусно, пивко, лекичко пощипващо гърлото и придаващо веселие и дързост...
Другите също не наблягаха на чашите. С изключение на Колинз, който след третата чаша взе да оплита езика и очите му леко помътняха. Нийл и Майкъл се спогледаха, после го грабнаха под мишници и избутаха по стълбите нагоре. След час, протрезвелият и малко засрамен Колинз се появи отново при компанията...
А тя не скучаеше през това време. Разказваха за станалото досега, отговаряха на множеството въпроси на Иван за себе си, за живота в САЩ, за американските колонии на континента, за екскурзията...
20.
И после Иван започна своя разказ.
- Преди повече от 150 години тук е живял моят народ. Немалък народ – няколко милиона е бил в началото на ХХI век. Трагично време за нас... Лоши и продажни управници, липса на национално единение, никакви стремежи към развитие, надделяващо в хората едно желание: да се оцелее – на каквато и да е цена...
Мнозина заминали по чужди земи, а скоро след това и изчезнали в новите си народи. Просто се претопили...
Другите останали на родната земя. Която била много, много красива – зелени равнини, чисти реки, високи планини, прекрасни гори, изпълнени с животни и птици...
Само че някой някъде решил – да изтегли шистовия газ от тая земя. И започнали взривовете. Скоро водното море под равнината било отровено. Химикалите, които разбивали шистите, заляли питейната вода и я превърнали в страшна отрова...
Безкрайната равнина, житницата на страната, завяхнала и постепенно умряла. Хората я напуснали...
А на юг станало друго...
Джипситата, дошли преди десетина века, постепенно завладяли земята на юг от планината. Американците – неотстъпно заемащи хубавата земя, не допуснали джипситата зад големия град Пловдив – сега Филипопол. И ги блокирали около града Елхово, станал нещо като столица на джипситата и на нахлуващите през границата пришълци от Азия и Африка...
Удобно за американците – един огромен лагер, в който са събрани всички, пречещи на нормалния живот в колонията Европа...
Та дори от това господарите на света успели да извлекат някаква полза – създали в тая област своеобразен център за екзотичната забава. Селища за живот сред аборигените – с всички песни и танци, със свободната любов, с приключенията. И – под строг контрол!
Едновременно с това историята е била пренаписана. Оказва се, че по новата “наука” българите са тюркски народ, братя на южните си съседи. И врагове на рашаните, техни братя по кръв – на които преди векове са дали писмеността и религията. Но сега – за нуждите на “Разделяй и владей”, двата народа са обявени за антиподи...
- Малко останахме – каза Иван – малко... Тук наоколо има още десетина села, на изток има няколко по-големи селища, повече хора живеят в западната част на планината и дори в равнината... Там, където винаги са живели и не са допускали кракът на врага да стъпи на земята им. Но – бедстват, едва оцеляват, слизат все по-надолу в развитието си...
Спасените мълчаха...
- Ето защо не ви дадох да пиете вода по пътя. Отровата вече век и половина излиза, но... Няма да е скоро... И равнината не е за живот. Превърнали са я в бунище. Отначало стоварвали тук всякакви боклуци – защо да пазят равнината, вече е била безплодна... После започнали да изсипват сметта направо от въздуха...
И видяхте какво е – сиво, черно, кафяво... Страшни и странни животни и птици, тежък въздух, убийствена атмосфера...
Трудно ни е, но се оправяме. Избягваме да поддържаме връзки с вашите военни, обаче внимателно охраняваме района. Джипситата не смеят да минат насам – за тях присъдата е произнесена предварително. Да, не е човешко – обаче целта ни не е да сме връх на хуманизма, а да оцелее народът ни...
Тук сме към сто човека – както сами виждате. Но не сме сами, а част от народа ни...
Настъпи тишина...
Майкъл се надигна:
- Страшна е съдбата на народа ви... Само това мога да кажа... Но засега има друг, в момента по-важен за нас въпрос...
- Накъде? – попита и утвърди Иван...
- Именно...
Иван вече беше решил:
- Вие сте свободни хора. Мисля, че трябва да го решите сами. Ние ще ви помогнем, разбира се...
Спасените кимнаха... И се загледаха в гърбовете на излизащите българи. Които ги оставяха - да решават...
21.
Настъпи тишина...
После Джон взе думата:
- Разбира се, благодарен съм на спасителите ни. И им съчувствам за преживяното от народа им. Обаче, в този момент няма как да им помогнем... А те могат да ни помагат. Пък са и морално задължени – все пак, ние сме господарите на света, ние имаме правата над тая земя... Е, ще кажем някоя дума за тях пред командването, ще се погрижим да им изпратим продукти, пък и по-модерни вещи от тия, дето притежават... Но... Какво да правим натам? Трифибията беше унищожена – знаем защо. Опасно е да се появим току-така, направо в някоя база...
Майкъл завъртя глава:
- Опасно е, но ние с Тиодър сме длъжни. Освен пилоти на туристическата трифибия, ние сме членове на Националната гвардия и в случай на нужда трябва да се явим при командването на колонията Ню Париж...
- Смяташ, че ще стигнете? – учуди се Нийл – И няма да ви арестуват?
- Защо? Не сме направили нищо, катастрофирахме заради лоши метеорологични условия, при независещи от нас обстоятелства, на забранената територия попаднахме случайно... И умеем да пазим тайна...
Нийл се развълнува видимо:
- А ние? Ние сме цивилни... Освен май мистър Гарбър... Но това е друг въпрос...
Джон махна с ръка:
- Няколко американски граждани се връщат в родината... Кой може да има нещо против? Дори е похвално...
Нийл глухо се изсмя:
- Не сме млади, мистър Доу, не вярваме на романтични приказки... Държавата има свои правила – не тия, които поднася в учебниците за първи клас... И аз хич не съм убеден, че ще ни посрещнат добре... Не казвам радостни от спасението ни, казвам – поне добре...
- Тогава – каза Майкъл – да решаваме всеки за себе си. Аз и Тиодър се връщаме. Ще помоля бугрите – да ни заведат възможно най-близо до военна база...
- И аз съм с вас – категоричен беше Гарбър – Мисля, че ценен кадър като мен няма да бъде пренебрегнат от държавните власти...
Неочаквано Колинз се изправи и вдигна ръка.
- Разчитайте на мен, пилоте... Ще има кой да носи ранения...
Погледнаха към жените. Джейн се приближи към Джон:
- А ние?
Джон беше уверен в отговора си, макар че нещо го караше да не е възторжен:
- Трябва да се прибираме в Ню Йорк. Имаме жилище, имаме работа, имаме приятели... Не мисля, че рискуваме – ние сме просто спасили се пътници. И сме достатъчно лоялни към държавата, за да разнасяме всякакви вредни и лъжливи слухове...
Мисис Смит се усмихна на младите хора.
- Джейн, ще мога ли да пътувам с вас?
Нели мълчаливо отиде до Майкъл и стисна ръката му. Само Ирис остана до Нийл... Останалите се спогледаха. Вярно – мъжът й помагаше при изкачванията, по едно време взе и не върна раницата й, предната вечер дори я зави с якето си...
- Мисля, че ние с мис Ирис ще потърсим нов път в живота – рече Нийл и небрежно я прегърна през рамо – Тук ми харесва. Чисто е, красиво, има добри хора... Хубаво място за начало на нов живот...
Другите мълчаха. После Майкъл каза:
- Това е ваше право... И – честито!
След което излезе, за да извика Иван. Той изслуша решенията на гостите и заяви готовността да приемат още двамина в селото.
- А за отвеждането ви към базата – ще решим с другите. Трябва да набележим къде ще отидем, кога ще е... Сами разбирате – трябва и малко предпазливост. Не воюваме с вашите, но и не бихме желали да се сблъскваме с тях...
Джон кимна съгласно...
Навън вече се здрачаваше. Дългите сенки плъзгаха невидими криле по сочната трева. Дърветата вече потъмняваха и заприличваха на горски великани, а гигантските клони на размахани бойни тояги. Някъде се чу странен звук – Иван им каза, че е нощна птица.
И – навред тишина...
Хорските гласове, шумът от стъпките, изпукването на някоя съчка... Всичко се сливаше в един лек, приятен, странен шум – като планински речетатив...
Този път си разпределиха жилищата по новому. Нийл с Ирис и Джон с Джейн останаха в голямата къща. Майкъл се прибра при Тиодър, който вече отваряше очи и бавно възприемаше света наоколо си. Нели се настани в съседната им стая – заедно с мисис Смит.
Колинз и Гарбър отидоха в познатите си две стаи...
И как леко се спеше в планинската тишина...
© Георги Коновски All rights reserved.
Но, ако си на зор... И се налага да оцеляваш... Ще видиш каква юначка ще си...