"Най-скъпите ти хора..."

Думите й отново и отново отекваха в съзнанието му. Преследваха го, като лоша настинка и отвличаха вниманието му за дълго време, не че по принцип не беше малко отвеян и не прекарваше часове в кой знае какви размишления. Всъщност не това  смущаваше Хоши. Когато за първи път тя изрече онези думи, той не й отговори... Но в съзнанието му съвсем спонтанно бяха изплували два образа. Може би му се струваше, защото в онзи момент точно онези две, да ги наречем "същества" стояха пред него. Но след две три безсънни нощи осъзна, че това не беше просто съвпадение. По скоро беше импулс; "порив на онова, което наричаме сърце", както казваше брат му. Сърце?! А не беше ли неговото студено и безчувствено? Значеха ли наистина Такуро и Мери Джейн толкова много за него?! И той не знаеше... и мисълта, че отговорът можеше да се окаже "Да" го плашеше.

   Такуро му се пишеше приятел. Беше негов съперник и колега от незапомнени времена. Е, да. Правеше се на мил и добричък, стигайки чак до идиотизъм. Беше още толкова само-влюбен, че чак непоносим. Абе, голям досадник. Двамката бяха пълни противоположности, като огън и лед, и все пак... колкото и ирационално да беше приятелството им, то си оставаше непоклатимо. Защо?

   Хоши беше от ония хора, които се отегчават лесно, а скучен , това Такуро не беше. Някъде зад мазната му усмивка се криеше някой друг, истинският Такуро. Хо, какъвто си беше наблюдателен от малък, още, когато се запознаха забеляза нещо изпод руйните черни вежди на Такуро, нещо, което не разбираше, но му беше някак си познато...

   По-късно Хоши осъзна какво бе то... Той бе видял себе си. Осъзна, че макар и непоносимо мрънкало, дълбоко в себе си Такуро не беше нищо по различно от него самия- арогантен, високомерен и безсрамен по един изискан начин; отегчен до смърт от предсказуемостта на този свят. Мисълта, че беше намерил сродна душа, радваше Хо, макар и гордостта му да не му позволяваше да си признае. Малките им закачки внасяха разнообразие и оживяваха иначе безцелното им ежедневие. Макар че с времето и това взе да губи чара си.

    А Мери Джейн? Защо тя? Той едва ли беше прекарвал повече от десет минути насаме с нея и то в празни приказки. Държанието и беше толкова очевадно, че чак жалко. Правеше се на трудолюбива и задръстена работна пчеличка, която не си вдига грамадните цайси от учебниците. Но му  беше пределно ясно, че това беше само роля, при това лошо изиграна; само и само за да се добре до Такуро, да му вгорчи така или иначе безполезния живот и накрая да го прати в гроба. Негово Лигаво Величество все пак не беше идиотът, на който съвсем успешно се правеше и беше заплаха за плановете й (каквито и да бяха те)... Поне така смяташе Хо. И все пак имаше нещо в нея...

    Интуицията му и този път не го подведе. Е, вярно... Мацето караше Такуро да бърше пода с префинените си ръчички, сам да си оправя леглото (егати зора), да й пише домашните и на всичко отгоре държеше да й се плаща за "свършената" работа... За него терор, за другите - цирк... И той горкият се оплакваше, хленчеше, подсмърчаше... ама го правеше. Колкото откачена и зла да беше тая рижава ирландка, тя правеше живота на Такуро интересен. Всеки път го въвличаше в някаква каша, от която едва, едва се измъкваше... Ама на него взе да му харесва - оня жизнен блясък в очите му пламна с нова сила. Той продължаваше да си играе ролята на олигофрен, но нещо се беше променило... Той беше щастлив. Мери Джейн го беше извадила от жалкото му безцелно съществуване и направила живота му динамичен и интересен.

    Хоши осъзна, че колкото и налудничаво да изглеждаше... Мери Джейн помагаше на Такуро...

Защо? Хитрите, виолетови очи, които криеше зад двата калейдоскопа, широката й, някак заплашителна и нагла усмивка... или пък убийствената комбинация от голям набор полички, коя от коя по къса, и онази небрежно прелъстителна походка, с която направо си го просеше. Всичко в нея говореше, че тя си пада мръсница, подла и егоистична, поне Хо така си мислеше... (ама той май много взе да мисли, ще вземе да му гръмнат бушоните, тогава ще я втасаме)...

    Грешен отговор! Опитай пак!

   Един ден, съвсем случайно, както си беше с една от най-късите полички, тя спомена, че ще кандидатства за духовен служител във Ватикана. Последва смях. Ама не, сериозно! Хората направо се изпотъркаляха по земята, а на един даже му се отвори язвата и го приеха в болницата по спешност. Мери Джейн повдигна многозначително дясната си рижава вежда в недоумение и реши да иде да накара Такуро да изпере  някой и друг чифт чорапи. Докато изсъхнат след час два хората сигурно щяха да се поуспокоили малко.

  Ама те бяха едни кирливи чорапи... Само по миризмата им Такуро стигна до заключението, че не са виждали вода от големия потоп ( Да, онзи потоп!)... Като се взе да идва на себе си, след първия контакт с въпросната субстанция, първата мисъл на Такуро беше следната: "Противогаз" Или това, или щеше да се прости с единствената си радост в живота - палачинки със сметанов сладолед, течен шоколад и една специална съставка, която само проклета рижава вещица знаеше. Понякога Такуро се чудеше дали изобщо си заслужаваше да се поти толкова за едно ядене. Но щом си спомнеше онзи опияняващ аромат, направо му потичаха лигите и отново се залавяше на работа. Понякога си представяше ,че е Пепеляшка... Миеше прозорци и се тананикаше, сгъваше прането и пееше. Сгъването не му се отдаваше много, но пеенето... това си му беше в кръвта. И не просто пееше, той влагаше цялото си същество и чувственост в мелодията и римите; и беше наистина завладяващ. Докато пееше той не можеше да бъде друг, освен самия себе си...

    Но да се върнем на Мери Джейн. Никой не и повярва, но тя беше съвсем сериозна. Ватикана - това беше нейната цел.

     Хо не можеше да проумее решението й, колкото и да си блъскаше главата. Защо? Онези златни къдри, бели стройни крака, онези дълбоки като езера виолетови очи... защо те трябваше да останат за Бог, та Той дори не беше в състояние да ги оцени...!!! Такава прелест, да бъде похабена...

    Как ли пък не! Подобна глупост само болния мозък на Такуро беше в състояние да възпроизведе. Хоши, това хич не го грееше. Нещо друго се беше загнездило в съзнанието му...

                                                                  Продължението... е под въпрос.