Sep 28, 2023, 11:22 PM

 Тихото - Част 10 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
459 0 0
Multi-part work « to contents
4 мин reading

          Бармана наблюдаваше внезапното ставане на Бронята от пейката, спонтанно преминало в подобие на лек крос. Успя да види и краткия задълбочен поглед на приятеля си към телефона му, станал причина за рязкото спиране на бързото му ходене. Но само за миг. После го изгуби от погледа си. Реши да не му се обажда. За свое учудване долови телефонния му разговор с Дукесата, въпреки че се намираше поне на 200 метра от там. След първоначалното силно объркване, от известно време насам истински се наслаждаваше на новите си супер възможности. Постепенно започваше да придобива увереността на ракета с топлинно насочване. В главата му вече имаше готов план за действие, който той нямаше търпение да задейства. Стрелката пред очите му жизнерадостно премигваше в неговата посока, оцветена в прекрасен зелен цвят. Спомни си за цветята в Омагьосаната гора. Уникални цветове, откриващи се само за периферното му зрение. Прииска му се да ги види пак, но други дела просто не търпяха отлагане. Уличната лампа, високо над главата му продължаваше да примигва, макар отдавна електропреносната мрежа в района да беше извън строя.

          Притихнал в храсталака Смотания Дългъг едвам овладяваше бушуващите в главата му емоции. Просто не вярваше на очите си. Мисловната му навигация недвусмислено му подсказваше че точно пред него е обекта, заради който всъщност пристигна на тази планета. Пред очните му ябълки премигваше зелена светлина, докато гледаше младото момче с обгорели дрехи да върви по пустата пътека. Много рядко късмета спохождаше Смотания, затова сега първоначално се почувства странно от случващото се, докато не се сети за счупения си ВТК – високо технологичен компютър. Поредната шега от страна на Боговете на негов гръб. Една проверка, едно сканиране, снимка и подаден сигнал. Това щеше да е най-успешната му мисия. Дори експертите в занаята щяха да го похвалят. Един своеобразен рекорд, но уви. Сети се за всички внимателно приготвени забравени вещи, търпеливо чакащи, просто да ги вземе на това пътуване. Сред тях и мини дрон с размерите на пчела, с помощта на който лесно щеше да проследи жертвата си. Но стига толкоз мечти. „Щом нещо се е случило значи е трябвало така да стане“ - Дългъг кимна потвърдително с глава сам на себе си. После последва нищо неподозиращия Барман. Но пропусна да си напомни факта, че обикновено зад всеки заподозрян, стоеше поне един наблюдател или както в древните текстове често ги наричаха - пазители.

          Утринна звезда доста отговорно се беше заела с избрания от нея човек. Почти непрекъснато следеше събитията около него на най-различни устройства, а преди да заспи, нагласяше така алгоритъма , че при най-малкият признак за опасност, да я събуди. Но всъщност най-много и харесваше когато контролираше нещата сама, удобно седнала пред големия монитор. С огромен риск успя да инсталира мисловна навигация в мозъка на избраника си - действие абсолютно забранено от федерацията. Докато гледаше как Бармана уверено върви по една от алеите на огромното пусто място, успя да забележи високата слаба фигура, ловко ходеща подире му. Веднага и направи впечатление че определено нямаше типичните човешки черти. Може би с малко помощ щеше да разбере кой е той. Мощен трясък прекъсна концентрацията и надигащото й се любопитство, като едновременно с това се превърна в основна причина за нейното изхвърчане от удобния стол, който премигвайки, все пак успя да се сгъне и прибере в малка дупка на пода. Нямаше спомен някога да го е чувала, но нещо дълбоко вътре в нея й намекваше, че това е сигнала за тревога. Протегна ръката си и след като я насочи в желаната посока, леко разтвори дланта. Стените на помещението станаха прозрачни и разкриха тревожна гледка, досущ като току що настъпен мравуняк. След кратка вътрешна борба успя да се окопити и бързо изгаси личния си компютър, точно преди детегледачката да влезе разтревожена в стаята.

          В това време, Бронята безмилостно обърна по таван засеклата го кола, като поради силата на удара успя да я качи върху другите паркирали в тясната уличка коли. След няколко пресечки закова спирачките, за да мине една стара баба на пешеходната пътека и докато трескаво я чакаше се сети за наскоро прочетената от него в нета статия относно времето. Спомни си бегло че се забързваше покрай бавно движещи се обекти , а спрямо скоростта на светлината почти спираше. Един вид в момента мислите му препускаха супер бързо, а бабата излизаше че се носи със светлинна скорост и затова... съвсем се обърка. Когато стигна пред Тихото, Дукесата вече го чакаше. Едвам затворила предната врата след себе си и гумите засвириха върху паветата. Постепенно се изгубиха между сградите, като само ударите на метал в метал все още показваха горе долу къде се намират. Оставили събиращи се тълпи, смут, крясъци и полицейски сирени след тях, сега съвсем тихо се прокрадваха между дърветата. Мощния двигател сякаш също притаил дъх, боботеше тежко. Гумите, мачкащи гузно листа и съчки, все пак се стараеха да оставят почти невидима диря. Накрая благополучно стигнаха до главната алея на Мястото, където съвсем лекичко увеличиха децибелите. След няколко завоя прибраха и Бармана в ръмжащия брониран звяр и приблизително още толкова след това, отново свиха по скришна пътека през гората. И последната лампа от всички поредни под които се придвижиха, с много премигвания... най-накрая изгасна!

» next part...

© Явор Бачев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??