Стария Дук прекарваше поредната си вечер сред приятели в Тихото. Въпреки щурата веселба успяваше да долови звънливо крещящия глас на дъщеря си, хабяща с ентусиазъм калената си нервна система, докато обслужваше отбраната клиентела. Най-благо на душата му ставаше като чуеше закачливо предупредителните фрази близо до ухото си от сорта на „ тате ше ти спирам пиенето“! Дука притежаваше способността да чува и усеща събития недостъпни за повечето хора, като ясно можеше да ги разграничи от общото ниво на неописуемата лудница около него. Например изскърцването на една от пантите на крилатите врати винаги загатваше че някой влиза или излиза. Ако след скърцането следваха мощни викове и размяна на реплики значи влизаше наш човек. Често някои от редовните клиенти направо отваряха вратите с шут или просто не уцелваха някое от стъпалата преди тях и направо се строполяваха по корем в помещението, предизвикващи бурен смях и наздравици. Този път обаче ситуацията се различаваше от обичайното. Изскърцване... и после на фона на цялата врява, странно замлъкване на места. Някой провокираше затишие докато вървеше, някой непознат... или опасно познат. Усета на стария Дук му шепнеше. Шепнеше му с тревога! Образуваше се коридор, характеризиращ се с резки спадове в звука, започващ от външните врати и водещ право към него. Здравият му разум се опита да се окопити и да блокира всички тревожни мисли. Не се случваше нещо неочаквано, просто „точно сега ли?“. Много пъти си беше мислел за сходен сценарий, като се надяваше да си остане единствено там - в мислите. Вместо това чу приглушените думи - „тоя ли е?“ , а миг след това усети нещо да се спуска около главата му.

          Суматохата на притихващите нощни улици... клаксони някъде в далечината... разговори на по питие по уличните кафенета... новините от някой по силно пуснат телевизор...песните на горските птици! Малко неща успяваха да убягнат от слуха на стария Дук. Мощните двигатели на мотоциклетите с които го возеха бяха просто жужене, което той лесно игнорираше дори и сега, когато адреналина и страха караха сърцето му да блъска шумно в гърдите. Направи опит да се ориентира къде точно се намират. Познаваше "Мястото" много добре. И баща му и най-вече дядо му, често го бяха водили тук като дете. Само преди броени минути влязоха вътре през така наречения главен вход. Многократно разширявана с годините, първоначално малка дупка в оградата, през която работещите навремето са минавали напряко. После стигнаха до главната алея или някогашното основно шосе водещо до завода. По-навътре минаха близо до складовите стопанства, от които все още се намираха по някоя каменна основа, части от зидария и разбита от вандали или от времето теракота. Приближиха се и до останките от някогашния газопровод – печално взривен по погрешка от един от специалистите на предприятието. Погледнат от високо приличаше на пресъхнала речна долина в която някой е изхвърлил голямо количество желязо. Каква ирония, замисли се Дука. В крайна сметка се оказало че клетия човечец нямал вина. С напредването на времето започваше постепенно да губи нишката на събитията. Имаше чувството че вече измина почти цял час откакто го взеха, когато чу подсвирквания и подвиквания, както и лаещи кучета. Най-после го свалиха от мотора и го поведоха нанякъде. Поради честите му падания се наложи да го водят с ръце зад гърба. Озоваха се в голямо помещение, съдейки по ехото от гласовете и леко застоялия въздух. Последва мъчително слизане по стълби, въпреки че краката на Дука знаеха точния брой стъпала. Следващото помещение се оказа идентичен близнак на Тихото. Чу се удар на дърво в бетон миг преди да го натиснат надолу за да седне на току що поставения стол. После махнаха качулката от главата му, макар това да не доведе до никаква разлика за него. Тогава прозвуча много мощен и хладнокръвен глас идващ дълбоко от гърдите:

     -На тоя вобще за кво сте му слагали качулка? - и след умишлено оставена пауза изпълнена с нарастващо неловко мълчание добави - доведете Тирбушона.

          Спокойствие и тишина. Дива гора. Дървета галени нежно от вятъра и малки зелени полянки тук там. Птици надпреварващи се за поредния сезон „най-добра горска песен“ и жужащи насекоми прелитащи като умалени вертолети. Скорци, умело поддържащи основния фон на всичко случващо се и ударите на кълвачите предпазващи „всичкото“ от постепенно унасяне към внезапен сън и евентуалното му падане от някой клон. С няколко думи - пълна липса на човешко присъствие. Но може би не съвсем пълна, поради тъпите удари на метал в пръст и ситни камъчета. Идеални правоъгълни дълбоки дупки, старателно изкопани като за конкурс, контрастираха с прецизните овални форми изваяни от Създателя. Две празни, на почтително разстояние една от друга и още една – в процес на оформяне. Кирката харесваше работата си. Колкото и да му повтаряха че е важна дълбочината, той обичаше да изпипва нещата. С радост изглаждаше всяко ръбче, дори да се налагаше да премахва коренища и камъни. Също така обожаваше да се любува на труда си. Когато спираше да си почине се заслушваше в горската музика и пускаше празен поглед по прекрасно свършената работа. После, събрал сили от кратката медитация, отново засилваше ентусиазма си до предела.

          Здрави ръце и мощен гръб – слети в едно с инструментите. Умения придобити от дългогодишната му работа в пътното строителство, от където и прякора му. Работеше за трима та и повече, без да има особени претенции... просто му доставяше удоволствие. Но като всеки човек и той с неговите слабости. Един ден го пратили на друг обект, при хора дето не го познавали - да помогне. Паднал му се някакъв неориентиран, от новите началници, дето му се развикал, а новите колегите почнали да му се смеят и на Кирката му писнало. Двама трима ги натряскал с лопатата, докато останалите се усетят да се дръпнат настрани, но началника не спирал да вика. Гледал го известно време съсредоточено след което взел една кирка, и с прецизен замах вкарал цялата й остра част право в черепа му... чак до дръжката. Заключили го, осъдили го за убийството, само че вместо в затвора, се събудил насред дърветата. Питбула тогава още не бил главен подземен шеф, но винаги надушвал от кой може да има нужда. Не толкова приятната изненада дошла от факта, че Кирката освен да копае без умора, за друго не го бивало. Нито можел да убива, което първоначално се очаквало от него, нито да събира рекета, да не говорим за каквито и да било сделки. Не ставал и за обикновен шофьор, който просто да те закара до някъде. Но в бизнес като този, имало място и за него. Оказал се скромен човек. Не търсел пари или издигане в йерархията, не говорел много и за сметка на това не завързвал излишни приятелства. В крайна сметка труповете започнали да изчезват без никой да се усети дори, което устройвало шефовете до там, че спрели да му дават други задачи и го оставили да си копае на спокойствие дупки сред природата. Така постепенно се превърнал в главен и единствен гробар на най-мощната престъпна организация в този бандитски град.

          Обикновено не копаеше на едно и също място и внимателно подбираше къде да са гробовете. Освен да са скрити добре, се стараеше и да имат красива гледка. Смесваше работата с удоволствието по един, според повечето ужасен, но всъщност уникален начин. Винаги ходеше пеша, като по този начин съчетаваше търсенето на добри места с разходката сред природата. Ако тялото беше само едно, го нарамваше на широкото си рамо, а инструментите взимаше със свободната ръка. В малка раничка на гърба слагаше вода и храна за из път, кибрит, солница и малко одеялце за сядане. Много обичаше да се храни с горски плодове преди основното ядене. Според сезона похапваше джанки или полски ягоди, диви круши и ябълки или дори глогинки и шипки, като най-големия деликатес от този тип меню му бяха боровинките и малините. Само той си знаеше колко километри изминаваше на ден, а понякога дори нощуваше под открито небе, замислено гледащ към шишчетата цвърчащи над огъня. Носеха се слухове че си е направил леговища из цялата местност, но никой не знаеше, а и нямаше никакво намерение да прави опити за да разбира, къде се намират те. Мнозина се въртяха насън спомняйки си как случайно са го виждали между дърветата с втренчен поглед в тях, подпрян на лопатата си. Малко по-рано днес, тези изтеглили късата клечка, много внимателно подбирайки думите си му бяха обяснили, че се налага да изкопае още две дупки. За всеки случай. Шефа така наредил. Не можеше да откаже на шефа. Не за друго, просто се държеше добре. Разбираше го, не му се подиграваше, не му викаше. А и благодарение на него сега вместо в някоя килия, седеше и се радваше на това красиво място... и никой не го закачаше.