Типична Коледа с Лудории

Малки бели снежинки, клатeщи се във всички посоки, се спускаха една след друга от чистото, бяло небе. Снегът, който се бе образувал след тяхното падане, бе мек и пухкав, ширящ се из всички улици на едно малко градче, наречено Грейнфийлд, Канада.
Отдалече се виждаха многобройните пушеци, които излизаха от комините на затрупаните от снега къщи. Всички жители се приготвяха за един доста специален ден от годината, а именно - Коледа.
Всеки дом бе украсен по различен начин. Лампичките, които светеха безспир, се виждаха през прозорците им, като придаваха весел вид дори и на най-мрачните къщи в околността. Гирляндите, с които бяха украсили просторните си стаи радваха малките дечица, които тичаха напред-назад, като подлудяваха родителите си. В най-голямата стая, там където дебели дърва  кротко горяха в камината на всяка къща, се извисяваше по една свежа, зелена елха. Весели и игриви играчки, се спускаха от зеления клон на всяко едно бодливо дръвче, а на върховете им сияеше по една златна звезда, напомняща за тиха и сплотена вечер със семейството. Улиците бяха укра...
Чакайте, чакайте! Не става така. Очевидно е, че не става. Какви са тези снежинки, които се клатят във всички посоки, те какво, да не са от онези звънчета, които хората закачват на кучетата си?! Или пък онези лампички, които светят без спир, ами те така ще прегреят и ще гръмнат! Не, не, не и пак НЕ! Това не е типичната Коледа в Грейнфийлд. На този празник, СПЕЦИАЛНО на този празник винаги стават инциденти. Даже ще ви разкажа една история от многото ми в колекцията.


Биип... Биип... Биип
Проклетият дразнещ звук на телефона ми беше иззвънял с пълна сила. Боже, трябваше да сменя проклетата мелодия. Протегнах мързеливо ръката си към нощното шкафче и го провлачих до главата си. Очевидно беше, че някой ми звъни. Вдигнах колкото се може по-бързо, защото звукът, който излизаше от него, беше като червей, ровещ из мозъчните ми клетки.
- Луссс, помогни миииии! –  огромна грешка направих. За какъв дявол ми беше да вдигам скапания телефон.
- За бога, Роланд, знаеш ли колко е часът? – не знам как увих езика си около буквите, но някак успях да съставя успешно изречение. Роланд беше стар мой приятел от детството. С къса руса коса, със сини очи и красиво лице, за негово нещастие Бог го беше направил един от най-желаните мъже в околността, но му беше отнел нещо много по-ценно – ум.
- Разбира се, че знам! – леле с каква увереност го беше казал. – Едва шест сутринта е, и за това ти звъня.
- Ъъъ?! – усещах как лека полека се унасях отново, но това естествено не му направи впечатление и продължи съвсем нахално да дърдори в ухото ми.
- Трябва да ми помогнеш.
- ...
- Луссссс, ставай!!
- Ааа, добре. Божее, стига си викал в ухото ми. – рано сутрин беше, а вече ми се вдигаше кръвното. – Добре, казвай бързо.
- Нали трябваше тази година празникът да се празнува у нас?
- Да, и? – защо ми го казваше, знаех го отлично.
- Амииии, виж сега. – чух го как въздиша от другата страна на телефона. - Не можах да спя цяла нощ, та затова се захванах с украсата, но... някак нещо се обърка.
- Обърка?! – какво можеше да се обърка, това беше елементарно.
- Мисля, че трябва да дойдеш и сама да видиш.
- Защо? Просто ми кажи какво се е объркало, за да ти кажа как да го оправиш и да се върна към сладкият си сън.
- Не! Ела веднага! – след като ми беше казал това, ми затвори. Не разбирах какво толкова можеше да се обърка, че чак да ми звъни, пък дори и да ми вика.
Станах от леглото и се запътих към банята, за да се освежа малко.
Когато босите ми крака се приземиха върху студените плочки, бях на косъм от това да се върна обратно в топлото легло, но за мое голямо нещастие се бях сдобила с приятел до края на дните си и нямаше как да го зарежа просто ей така.
След като се приведох в нормален вид реших да тръгна към къщата на мрънкащият ми приятел. Когато отворих външната врата, студеният полъх на въздуха започна да се удря в лицето ми и да кара бузите ми да поруменяват. Погледът ми несъзнателно се бе насочил надолу, а пред себе си видях кашон, адресиран до мен. Наведох се и бързо го отворих. Щом видях съдържанието му, една усмивка се беше заформила на лицето ми. Протегнах ръцете си и от него извадих един венец, който бях поръчала преди около седмица. Избутах кашона настрани, така че да не ми пречи и бързо затворих вратата. Закачих го под името „Лусинда Хашмау”. Естествено живеех сама. Бях се изнесла от родния си дом, защото родителите ми много ми досаждаха.
След около тридесет минути борене с преспите, вече се намирах пред вратата на Роланд.
*Тряс*        Звукът, който чух, беше от нещо, което беше паднало на земята и се бе счупило.
*Зъъънн*
Едва позвъних на вратата, и от вътре се чу отчайващият вик на Роланд.
- Влизай. Отключено е.
Когато отворих вратата, ме сполетя ужасна гледка. Той ми беше казал, че нещо се е объркало, но чак сега разбрах какво точно се бе объркало. ВСИЧКО. По целия под, от вратата до... и аз не знам точно къде, беше бъркотия. Не можех да повярвам, че всичко това чака мен, за да се почисти. По пода имаше безброй играчки, било то счупени или не. Гирляндите висяха от къде ли не. Имаше дори разпиляна храна. Първоначално помислих, че е повърнато, но после като се вгледах... не знам и аз защо гледах точно това, но в крайна сметка установих, че това са любимите спагети с малки топчета кюфтета на Роланд.
Отдъхнах си. Бях сигурна, че е само това, докато не се огледах още веднъж. Роланд липсваше. До сега трябваше да е дошъл и да ми обяснява какво точно е станало, а аз да му крещя, но... него го нямаше.
- Роланд? – направих опит да го повикам.
- Ммм, тук съм, Лус. – Гласът му идваше от трапезарията, там, където трябваше довечера да се празнува.
Едва стъпвах по земята. Беше ме страх да не падна и после да звъня на някой, както идиотският ми приятел беше направил, за да идва и да помага. УЖАС.
Когато влязох в стаята, не можех да повярвам на очите си. Това беше просто върхът на айсберга. Сега вече наистина щях да го убия, дори това да означаваше да ме заключат до живот в затвора.
- Ъъъ, Лус ще ми помогнеш ли да... – изобщо не го оставих да довърши.
- НЕ!
- Е, как така не? – това риторичен въпрос ли беше?!
- Ще си стоиш там, като наказание. – можете ли да си представите къде беше глупакът? Басирам се, че не. Та, глупакът беше под елхата целият увит в коледни лампички. Да си призная честно имаше коледен вид, лампичките бяха пуснати и така го правеха от глупав по-глупав. В такава ситуация човек би се чудил дали да плаче или да се смее. За жалост на мене нито ми се плачеше, нито ми се смееше, а по-скоро ми се убиваше.
Преглътнах жаждата си за отнемане на един мижав живот и се насочих към светещият ми приятел. Та, хванах го аз за краката и започнах да дърпам. В такава поза бяхме, че на мен малко ми стана смешно, само като си спомних за приказката „Дядо вади ряпа” ми идваше да пукна.
Издърпах го аз с голям зор и се захвах да разплитам увилите се около него лампички. Беше ми доста чудно как се беше омотал толкова, но не ми се рискуваше да питам. Бях сигурна, че отговорът му ще е така глупав, колкото самия него.
Когато вече беше свободен и можеше да се протегне без да охка и пъшка, и двамата с опулени изражения погледнахме към лежащата на пода проскубана като кокошка елха. На нищо не приличаше. Беше за боклука.
- Ъъъ, благодаря ти, Лус.
- Аха. – беше единственият звук, който гласните ми струни можеха да произведат.
Сигурно стояхме около десет минути вгледани в зелените иглички, които се бяха отпуснали върху дървеният под. Клоните на вече не-свежата елха бяха пусти, сякаш някой нарочно ги беше дърпал, което в действителност си беше точно така, само че не беше замислено.
Нямаше как просто, трябваше да звънна на някой. Бръкнах в джоба на дънките си и  извадих телефона.
- Какво правиш? – зададе ми въпрос, на който нямах намерение да отговарям.
*Тиит*  Даваше свободно.
- Ммм. – и това ако беше отговор, то аз съм умна колкото Роланд.
- Ставай! ВЕДНАГА! – развиках се по телефона.
- Добре деее. Казвай.
- Неси, слушай сега. Искам до един час, най-много, да си дошла заедно с Лени и Шелби в къщата на Роланд. Ясно ли е? – Неси беше моя така наречена най-добра приятелка, до която опирах винаги, когато имах нужда. С годините не се беше променила кой знае колко. Беше си останала същата надута мадама, каквато я помнех още от малка. С дълга руса коса, със сини очи и омайващо тяло на модел. Красота бих казала. Е, тя не беше като Лени и Шелби. Те бяха скромни момичета, които не си отваряха устата за щяло и не щяло. (Лени беше момиче от заможно семейство, с дълга, черна коса, която винаги носеше на две кокчета, с кафеникави очи и около метър шейсет и пет висока. Шелби беше точно като нея, с единствената разлика, че тя носеше косата си пусната, като така лицето й изпъкваше много повече и я правеше зашеметяваща. )
- Амааа защооо? – божее колко типично беше в нейн стил да се оплаква.
- Код А. – казах ù го възможно най-ясно, за да ме чуе.
- Каквоооо?? КОД А, ЛИ? – дааа явно ме беше чула щом ми пискаше в ухото. – Идваме възможно най-бързо. – след което прекъсна връзката.
- Код А?? – попита ме неразбираемо Роланд.
- Да. Това е наш код, с който се разбираме по-ясно. Става въпрос за ТЕБ. – май беше моментът да му кажа.
- За мен ли? Как така за мен?
- Ами така. Ти правиш толкова много глупости, че направо се чудя как Шелби си пада по те... – божеее, ама не съм ли зле?! Как можеше да падна на неговото ниво. Явно е истина това, което всички казват „С какъвто се събереш, такъв ставаш.”.
- Падаа, какво? – леле супер, за пореден път доказваше, че е зле в зацепването.
- Нищо. – побързах да отговоря и веднага смених темата. – Трябва ни нова елха. – което си беше самата истина.
- Какво ще правим? Днес е Бъдни Вечер и в полунощ е Коледа, ще си раздаваме подаръци, а как ще караме Коледа без елха, та това е все едно да си ми направила спагети с кюфтенца и да ми дадеш само да помириша без да опитам. Гадно е.
- Да беше помислил на време. – срязах го. Започнах да набирам друг номер на телефона си.
*Тиит*  *Тиит*
- Да. – чу се гласът на последния член на нашето вълнуващо трио-приятелство.
- Няма да повярваш какво направи този идиот Роланд.
- Щом ми звъниш, значи работата е сериозна.
- Да. Сега съм у тях. Трябва ни нова елха. – започнах да говоря, въпреки че знаех, че той винаги е подготвен, особено ако Роланд трябваше да организира нещо.
- Ясно. Идвам. – това беше всичко, което си казахме по телефона. Обичах такива разговори. Кратки и ясни.
- С кого говори? – попита ме изведнъж Роланд.
- С кого мислиш? С Ник, разбира се. – видях, че изражението му се смени. Знаеше какво го очаква. Аз и Ник му бяхме като майка и баща. Вечно грижещи се за едно малко дете. (Ник беше с половин глава по-висок от мен,(около метър седемдесет и пет) с тъмна черно-гарванова коса, с тъмни очи – загадъчен човек – и ослепителна усмивка.)
Докато бяхме седнали на стълбите, които се извиваха нагоре към вторият етаж, и чакахме бригадата да дойде с пълна сила, Роланд не преставаше да се клатушка напред-назад, точно като човек притежаващ жълта книжка. Едва го издържах. Виждах, че се притеснява, но чак толкова... беше прекалено.
- Спри да се клатиш! – направо му заповядах.
- Не мога.
- Как така не можеш? Толкова е лесно, просто спри. – стана ми жал за него. Винаги се е държал, като достоен за уважение мъж, но сега нещо беше различно. Затова реших просто да му дам малко кураж. – Виж, Роланд, не се притеснявай. И какво, като дойде и види всичко това, нали все пак... – леле, дори не ме остави да довърша.
- Да не се притеснявам?! – супер, сега се бе превърнал и в истерик. – Тя ще дойде всеки момент, и като погледне тази бъркотия ще... ще... – боже, беше заекнал, дори не можеше да си довърши мисълта.
- Как така, ТЯ? – добре сега аз бях тази, която не можеше да зацепи. За кого ми говореше? Гледах го право в очите и се опитвах да разбера нещо, за което изобщо не бях сигурна дали искам да знам. Колебанието не беше присъщо за него, но сега то беше на преден фон.
В продължение на минута се гледахме, като всеки се опитваше да разбере нещо за другия.
- Шелби.
- Какво каза? – не го чух. С такъв тих и треперещ глас го каза, че аз си помислих, че ми се е причуло.
- Шелби. – повтори ми той, но с повече увереност в гласа.
- Ти... да не си падаш по Шелби? – това ли ми намекваше със споменаването на нейното име?
Получих само едно кимване от негова страна. Не знам как, но на лицето ми се образува ослепителна усмивка. Очевидно той забеляза реакцията ми, но не беше на ясно какво точно означаваше тя.
- Защо се усмихваш? – след като ми зададе въпроса, не знаех как точно да му отговоря.
- Защо просто не ù го кажеш? Да не би да те е страх, че тя не изпитва същото към теб?
- Не е това. – сведе погледа си надолу, като започна да си играе с пръстите.
- Тогава какво? – не спирах да му задавам въпроси, а той да ми отговаря кратко. Това ме дразнеше, не исках да му вадя думите от устата с ченгел.
- Не знам какво да правя с... с... – пак се започваше със заекването.
- Просто го кажи. – от части исках да приключим, защото разговорът си беше доста товарещ.
Продължихме да мълчим, но аз не свалях очи от него, а очаквах да чуя отговора му.
- Обещаваш ли да не ми се смееш? – що за въпрос беше това. Реших да рискувам и просто кимнах.
- Не знам какво да правя с езика си? – какво ми каза той току-що? Език?! Сгреших, не трябваше да настоявам, за да разбера отговора му. Беше ужасно. Той какво, да не би сега да ми иска съвети?!
- Помогни ми. Искам тази вечер да я целуна, но...
- Млъкни. – бях в шок. Мамка му, знаех си, че ще ми иска съвети.
Тогава той се обърна към мен и се доближи доста от разрешеното, което приятелството ни позволяваше. Изплези езика си и го завъртя няколко пъти в различни посоки. Очите ми се разшириха до такава степен, че чак имах усещането, че съм в един от онези кошмари, в които човек се бори за живота си. Тази ситуация беше точно такава. Исках да живея, без да ми се налага да уча дете как да си върти езика в устата на друг.
- Покажи ми... – изведнъж външната врата се отвори и студения въздух нахлу неканен в помещението. Аз и изплезеният ми приятел замръзнахме на място. Нито той реагираше по някакъв начин, нито аз.
С периферието си забелязах човек, който се бе втренчил в нас.
- Какво правите? – ужас. Това беше гласът на Ник. Не трябваше той да е тук, беше подранил. Точно в негов стил беше да отваря вратите на хората, без да почука или позвъни.
Аз и Роланд си обърнахме главите в синхрон към човека, който ни беше задал въпрос, като стреснато премигнахме при звука на затворилата се врата зад дебело, облечения Ник. Той бавно огледа всичко около него и отново насочи погледа си към нас.
- Е? – лошо, искаше отговори, а ние не спирахме да мълчим.
Точно когато се канех да отговоря на зададения въпрос от него, на вратата се позвъни. Голямо щастие си беше това. Само с едно движение Ник отвори вратата, а от другата страна се бяха изправили запъхтяни Неси, Лени и Шелби.
Без много да се бави, Неси нахлу в къщата и започна да се вайка. Веднагически намери работа на всеки един от нас, което си беше типично за нея.
Роланд така се беше зачервил, че привлече вниманието на всички в стаята.
- Роланд, добре ли си? – запита го Неси, не че беше заинтересована за него, а по-скоро искаше да оправи къщата по-най бързият начин за довечера. Не можех да стоя просто така безучастно, трябваше да направя нещо.
- Нищо му няма. Хайде да оправим къщата. – толкова бързо се изправих, че направо ми се беше завило свят. Всички ме гледаха, сякаш бях някоя картина на Пикасо. Знаеха, че нещо се е случило, но никой не си направи труда да попита, а се захванаха за работа. Не знайно защо, но Роланд успешно се беше спасил от мрънкането на Ник.
Чистенето отне доста време, но всички се справихме отлично. След като украсихме с гирлянди навсякъде, почистихме счупените играчки и излъскахме пода до блясък, беше останало единствено да се зареди хладилника и да се донесе нова елха.
- Аз ще заредя хладилника с храна. За това не се притеснявайте. – поне в това отношение можехме да разчитаме на Роланд за храната. Нямаше как да обърка нещо и без това обичаше да си похапва.
Всички единодушно се бяхме съгласили с него, но оставаше въпроса с елхата.
*Биип* *Биип* *Биип*
- Какво е това? – запитах, но очевидно никой не знаеше. Звукът идваше от улицата на вън.
*Зъънн* Позвъни се на вратата.
- Доставка. – извика някакъв мъж от другата страна на вратата.
Всички се бяхме спогледали. Бяхме сигурни, че са объркали къщата. Тогава изведнъж Ник отиде и съвсем спокойно, сякаш доставката беше за него, отвори вратата.
- Ник Флечър? – попита мъжът, който държеше в едната си ръка тефтер, в който Ник трябваше да се подпише.
- Да. – нашият потаен приятел взе една химикалка и се подписа, там където му беше показано. – Внесете я ето... там. – и посочи едно малко пространство до камината. Други двама мъже влязоха, като в ръцете си държаха една средно-голяма елха. Очите на всички се разшириха. Не можехме да повярваме, че така на готово ни донесоха елха. Естествено, след като си заминаха непознатите всички обсипаха с въпроси Ник.
- Защо не ни каза? Ние тук се вайкаме като луди, а ти си бил измислил всичко. – заобясняваше се Неси.
Всеки един взимаше някакво отношение относно елхата, освен мен. Стоях като вцепенена. Не знаех дали ми е работа да питам или не.
Без да обелвам и дума се заех да украсявам елхата. Не исках и тази да отиде на вятъра за нищо. Естествено всички ме последваха, като напълно забравиха за Ник, за което съм сигурна, че мислено ми благодареше.
Долу играчка, горе играчка, тук лампичка, там лампичка и ето, че елхата беше готова. Невероятно беше, че успяхме да се справим за толкова кратко време.
- Хей, ами върхът?
- Ами, ще е без звезда тази година. – заявих аз. Мразех да казвам нещата такива каквито са. Естествено никой не го интересуваше дали ще има звезда или не, празникът си беше празник, но както винаги имаше един, който никога не беше съгласен.
- Не може! – тросна се Роланд. – Трябва да има звезда, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! – в много лошо положение бяхме. Роланд започваше да вика и да се тръшка като малко детенце, на което беше задължително да му се угоди за да спре да мрънка.
- Успокой се, Роланд. Не е чак толкова фатално. – погледа ми се беше насочил към него, но той дори не ми обърна никакво внимание, сякаш не съществувах. Направо не можех да повярвам, все едно ме беше ударим с камшик през лицето, от което наистина ме заболя.
- Ей, Ник, да не криеш още някоя изненада? – изведнъж Роланд се беше обърнал към Ник, като очакваше положителен отговор него.
- Не. – хах, ми не можеше за всичко да разчитаме на него, все пак се бяхме сдобили с подарък - елха.
- Ооо, не. Ами сега какво ще правим? – започваше да се вайка Роланд. – Трябва да има звезда.
- Казах ти вече, Роланд, ще е без звезда.
- НЕ! – изрепчи ми се той. Мразех да ми викат.
- Стига, Роланд, ще отида до у нас и ще взема моята. Така устройва ли те? – попита го Ник.
Всички бяхме учудени от това, което каза Ник. Беше прекалено дащен днес, което беше малко съмнително. Първо елхата, пък сега и звездата, нещо не беше наред.
- Защо трябва да му угаждаш? – възпротивих се аз.
- Ако не изпълни исканията му ще продължи да се оплаква, а аз едва ли ще имам нерви за да го изтърпя. – разбирах го перфектно. Беше ми съвсем ясно, че ако не направим това, което скъпоценният ни приятел желаеше ще мрънка докато е жив, за това просто се примерих.
Оставаше съвсем малко до уговореният час, в който трябваше да пристигнат гостите. Всеки си тръгна от къщата на Роланд и се отправи към собственият си дом, за да се приготви за таз-вечершния празник.
Аз и Ник бяхме в една посока. Естествено неговата къща беше малко по-далеч от моята. Вървяхме мълчаливо докато той не започна да говори.
- Какво означаваше онова, което видях, когато пристигнах у Роланд? – ето този въпрос не исках да ми задава. Личеше си, че си е направил грешен извод от видяното.
- Не е това, което си мислиш. – заобяснявах му се аз.
- А, аз какво си мисля? – боже, мразя такъв тип игрички.
- Знаеш какво имам предвид. Роланд... той... харесва Шелби и... – не бях сигурна как да завърша изречението.
- Аа, това ли?! – каза го така сякаш знаеше отлично за какво говорех.
- Ти знаеш?
- Разбира се, че знам. Очевидно е как я гледа. Не си ли го забелязала? – честно казано не бях.
- Не. – отговорих му кратко.
- Обаче не обяснява това, което видях.
- Ами... – как да му кажа, че скъпият ни приятел не знае как да се целува?!
- Кажи го направо. – заповяда ми той.
Поех си дълбоко въздух и на един дъх му казах.
- Не може да се целува и искаше съвет от мен. – ето казах го. Ник изведнъж спря на място и ме погледна, след което започна да се смее. Беше обидно от негова страна да реагира по такъв начин.
- Не му се смей. – започнах да му се карам, а той продължаваше да се смее съвсем нагло.- Какво? Защо се смееш? – не го разбирах.
- Смея се на него и на теб. – заяви през смях той.
- На мен? Защо на мен? – явно реши да спре да се смее и с нормален глас започна да говори.
- Ами, смешно е да искаш съвет от някой, който не може да се целува. – това си беше, като ритник в стомаха. Сякаш ми изкара въздуха от дробовете. Как смееше да ми казва това, след като дори не знаеше как се целувам. – Пък и помниш ли, онова твое старо гадже преди няколко години? – запита ме той. Нямаше как да се досетя, доста съм имала. – Е, както и да е, беше се оплаквала, че последният път когато си се целувала с него едва не си повърнала, а след като скъса с него той каза, че не можеш да се целуваш. – не спираше да говори. Исках да си сваля ботуша заедно с чорапа и да му запуша устата. Направо изгарях от желание да го направя.
Сведох погледа си към белия сняг, в който ми бяха потънали краката и заговорих с насмешка.
- Ха, ти, от къде знаеш, че не мога де се целувам? Едно е да си чул клюките, съвсем друго да си опитал и да твърдиш истината, такава каквато е. – думите, които излязоха от устата ми ги бях казала с доста голяма увереност.
Усетих погледа му върху себе си и отклоних погледа си от черните ми ботуши, след което го насочих към Ник. Гледаше ме с почуда и предизвикателство. Искаше нещо и знаеше, че ще го получи. Такъв тип беше той, човек, който каквото поискаше, винаги го получаваше.
- Оо, нима?! – беше единственото, което каза, след което се наведе към мен и ме целуна. Не го очаквах, това си беше сигурно. И въпреки всичко му показах на какво съм способна.
След около минута се отдръпнахме един от друг и се погледнахме. По лицето на Ник се беше изписала изненада, а по моето-победа. Знаеше, че е загубил спора, и за това имаше чисто доказателство. Бях сигурна, че по неговите устни все още имаше, от вкуса на моите.
Преглътна и започна да крачи отново.
- Явно ти е бил доста ядосан. – усмихнах се победоносно. Беше загубил войната и се бе примирил.
Тръгнах и аз, като се изравних с него. Не казахме нищо повече. Знаехме, че тази целувка не означава нищо, и надали щеше да означава нещо в бъдеще. Бяхме много различни и нямаше да се получи нищо помежду ни, освен приятелство.
След като се прибрах се заех да се оправям. Радвах се, че съм от типа хора, които не се бавят и никога не закъсняват.
Отне ми само час за да се приготвя. Едва можах да взема всичките подаръци, които бях приготвила за приятелите си. Беше ми доста трудно да затворя външната врата, но в крайна сметка, с доста усилия успях.
В безкрайната борба с леда, да не падна с подаръците и да не ги изпотроша, най-накрая за втори път през деня, се намирах пред вратата на Роланд. Точно, когато щях да позвъня, вратата рязко се отвори, като пред мен стоеше Бенджи – кестеняв мъж с отегчено изражение - с опулена физиономия. Очевидно беше, че не можеше да ме познае, докато не си направих път от множеството подаръци, за да ми види лицето.
От вътре се чуваха доста крясъци и викове по адрес на Роланд.
- Хей, не ме обвинявайте за храната! – викаше той.
Не разбирах какво точно става, затова просто влязох мълчаливо. След като оставих всички подаръци на една маса, която беше приготвена точно за това, се отправих към трапезарията при викащите от ярост чудовища.
Отново ме връхлетя ужасна гледка. Сега вече разбирах, защо всички бяха оголили зъби срещу Роланд. Трябваше да има различни ястия подходящи за празника, вместо това само и единствено спагети с кюфтета. Знаех, че това е любимото му ядене, но пък чак толкова… Беше прекалено.
- Не, не мога да повярвам, че това се случва! – вайкаше се Неси.
- Добре, добре, стига сме го упреквали. – заяви Джаред (белокос дядка, който преди годинки преподаваше в университетите). – Нека просто се примерим. Мисля, че все пак всички познаваме добре Роланд и какво му се върти в главата.
- Аз нямам претенции.
- Ти Джи, никога нямаш претенции, стига да има предостатъчно храна, но това е празник. – заяви Неси, и с право. Къде се е чуло и видяло на Коледа да има само спагети с кюфтета?! Естествено, че само при нас.
Както и да е, всички до един сведохме глави, като мислено проклинахме Роланд за постъпката му.
Когато вече всички се бяхме събрали, беше време да седнем на масата, и да опитаме от единственото ни ястие.
Поне за едно Роланд беше от доволен предоволен, беше получил звездата, за която така мрънкаше. Златната звезда блещукаше от върха на украсената от нас елха, и й придаваше един доста вълшебен вид.
Този празник, бе удостоен с честта на доста присъстващи. Бих казала, че хората, които стояха на отрупаната със спагети маса, бяха тези, които запълваха празнините у всеки един от нас.
Семейство.
Повече от половината вечер беше минала, и всеки бе леко подпийнал, което си беше съвсем нормално. Докато стоях и водех безсмислен разговор с Лени, една ръка ме бутна така че да й обърна внимание. Когато го сторих видях, че зад това бутане стой Ник. Без да ми каже и една дума, само с един пръст ми посочи нещо. Първоначално не можех да го разбера, но насочих погледа си в посоката, в която пръстът му ми показваше.
Под имела, в средата на коридора се целуваха Шелби и Роланд. Една голяма усмивка се образува на лицето ми. Бях сигурна, че той й е признал за чувствата си, а тя че му е отвърнала със същото. Бяха прекрасна двойка, в това нямаше спор.
Доближих се до Ник и с тих глас казах това, което в действителност мислех.
- Радвам се, че се получи така.
-  Да, аз също. Само едно ми е чудно. – погледнах го въпросително, защото не знаех какво точно имаше предвид. Той ме погледна, очевидно разбрал, че не съм наясно, и реши да ми отговори. – Кой сега ще му пере чорапите? Надявам се, че поне сега няма да сме ние. – след като каза това започна да се смее, естествено аз го последвах. Вечерта продължи в своя ритъм, чак до сутринта. За наше голямо щастие нямаше поражения, освен че всички се изреждаха да ходят до тоалетната, за да махнат поне малко от количеството алкохол, който бяха поели.

Ето, на това му казвам ТИПИЧНА Коледа в Грейнфийлд. Една от многото запаметили се в малката ми главица. Това беше единствената Коледа, на която имаше най-малко поражение. Най-много имаше на следващата година, когато празникът трябваше да бъде у нас. Интересното беше, че в моята къща не беше бъркотия, защото незнайно как, беше срутена до основи... та, затова се наложи да се преместя, поне временно, в къщата на човека, виновен за това мое нещастие, а именно в уютния дом на глуповатия ми приятел Роланд. Но това е друга история...

Весела Коледа Ви желая!