Денят започна както винаги. След като се събуди, той остана да лежи още известно време в леглото, в едно странно, мързеливо състояние, без да си отваря очите. Не се чувстваше напълно отпочинал. Остатъците от умората бяха покрили мислите му като паяжина. Може би това се дължеше на факта, че беше легнал твърде късно през нощта.
Но не можеше вечно да се излежава. Тънките снопове светлина, които се процеждаха през прозореца, като че ли го караха по-бързо да се доразсъни и да стане. Направи си огромна чаша със силно кафе, в което не сложи никаква захар и след като го изпи на един дъх, се гмурна в дълбокия и непредсказуем водовъртеж на поредният ден. Ден като всички останали.
Но той се лъжеше – този ден съвсем не бе както всички други досега. И го установи почти веднага, след като се опита да се слее с тълпата отвън, да осъществи контакт с това множество, което се мъчеше да оцелее и да се пребори за своето място под слънцето. Сред тази бушуваща тълпа той направи опит да открие точно определени хора, с които беше свикнал да работи и комуникира от доста време насам. Някои от тях вероятно можеше да ги нарече и свои приятели.
Но в опита си тази сутрин той не успя да направи нищо, тъй като се появи един огромен и странен проблем. А именно – тълпата я нямаше. В първият момент дори и собствените му мисли му прозвучаха абсурдно и налудничаво. Но накъдето и да погледнеше – просто нямаше никой! Като че ли в един невероятен момент цялото човечество беше изчезнало. Той си помисли, че проблемът е може би в него и опита всичко, което всеки нормален човек би направил в такъв случай. Но не – това беше самата истинска реалност – никъде не се мяркаше жива душа. А всичко останало си беше наред, беше на мястото си. Само хората липсваха. Той не можеше да повярва. Навсякъде беше настъпила една велика тишина и нямаше и следа от човешка реч, нито от какъвто и да било друг признак на човешки живот.
Но той не се отчая. Не можеше да си обясни как се бе получило всичко това, но не искаше да се примири с фактите. И започна да търси. Да обикаля, да проверява и проучва. Надяваше се да открие поне още една жива душа като него, която да може да му помогне. Да го спаси. Трябваше му информация. Той неистово искаше да узнае какво се бе случило, защо се бе случило и имаше ли някакъв изход от целия този абсурд.
А минутите течаха, неусетно се превръщаха в часове, а часовете в дни... Той беше загубил представа за време. Не усещаше глад, нито жажда, а само едно нещо – огромна загуба. Не можеше да приеме мисълта, че хората, които беше познавал, които беше обичал, вече ги няма. Отказваше да повярва, че никога повече няма да може да се срещне и общува с най-близките си приятели, с жените, които беше харесвал и обичал. Не би могъл да живее без тях. Те бяха станали част от ежедневието му, дори част от него.
Но постепенно черните мисли го завладяха със страшна сила. Умората започна да сковава тялото му и надеждата, че ще открие някого, безвъзвратно и напълно изчезна. Тишината беше превзела всичко. Той усещаше тежестта и, която почти беше приела физически облик. Нейната сила го смазваше. Тишината беше жестока, като валяк, преминаващ през буца пръст. И от очите му рукнаха сълзи.
Той не виждаше нищо. Не можеше да мисли за нищо. И отново загуби представа за време. Но в един момент нещо в него се пречупи. Или може би не едно, а много. Той блъсна с такава сила клавиатурата, че тя отлетя встрани и с трясък падна на пода. След това се изправи и с бавни и нерешителни крачки тръгна към вратата. Толкова лесно изглеждаше, а му костваше толкова усилия. Това беше най-дългото разстояние, което беше изминавал някога през живота си. Той хвана дръжката, внимателно я завъртя, опасявайки се да не би да се счупи. След това постоя още малко пред прага, събирайки смелост. А после си пое дъх с пълни гърди и предпазливо отвори вратата.
Изведнъж го блъсна вълна, която едва не го събори на земята. Това, което видя, направо го зашемети. Едновременно старо и ново. Един цял нов свят, толкова чуден и необикновен, толкова плашещ. Толкова познат и непознат. Той попадна сред един вихър от звуци – човешки викове, птичи писукания, шум от преминаващи превозни средства и още толкова много... Реалният свят. Всичко беше невероятно живо и истинско.
Ярката слънчева светлина го заслепи. Той протегна ръце и тръгна напред, като току-що прогледнал слепец.

Copyright Adrian Bantchev 2004-2010