Всичко започва с мълчанието. Телефонът мълчеше, пощаджийката мълчеше, приятелите-мълчаха, колегите и родителите -мълчаха.Тишината следеше събитията и разговаряше със себе си. Гери, с дистанционно в ръка се съсредоточаваше с досада към образите от екрана. По телевизията излъчваха предаването: "Култ" и водещата ентусиазирано жестикулираше, разговаряйки усмихнато с гостенката.
Всичко започва с мълчанието. Но и с многото болка...

На 10 април 2014 година Гери реши, че е дошло време да сложи край на живота си. Старателно се изкъпа, разреши дългата тъмна коса, сложи лек грим върху клепачите, облече сините дънки и блузата в шарки. Огледалото и намигна и се опита да привлече  нейното внимание. Гери го погледна, задълбочена в собствените си мисли, после се прозя безучастно и седна на фотьойла. Познатият хол, мебели, уредбата с дискове... Банални неща! Там на стената прочете една стара до меланхолия мисъл: "Безизходно положение няма. Това е пауза между две хрумвания." Облиза устни и впи несъзнателно зъбки в долната, нещо като перифраза: "Да, бе, няма..." Сарказмът противоречеше на природата, не бе и присъщ... Доскоро и недоверието към света. Решението най-сетне намери желания покой, превръщайки се в силен наркотик.Не бе трудно да се снабди с таблетките. В доскорошната си работа се запозна със симпатичен зъболекар, разведен, без деца.
Гери беше хубаво момиче, с искрящи тъмни очи, обличаше се добре и модерно. Слаба и стройна,висока и нежна. Стоматологът Пламен често и гостуваше,посещаваше я, без сериозна причина, оплакваше се от една дълга, но болезнена връзка.
Гери бе добър слушател, вперила дългите си мигли към очите му. Шегуваше се, когато трябваше, натъжаваше се, ако Пламен скърбеше. Близостта им ги направил приятели. Но тя не го пожела, не се влюби в него... Може би иронията умее да предлага повече от едно решение, но миговете на щастие винаги са кратки. Девойката обичаше друг, мислеше за друг, сънуваше, хранеше се, излизаше, обичаше и мразеше чрез другия. Той се казваше Красимир.
- Петя ми е сестра, с нея имам един и същ баща - Стоян Петров Колев. Не бе лош тип. Темпераментен човек, който си пийваше често и то солидно.Никога не можа да разбере колко хлапета е създал. Признаваше може би за три, но никога не ги потърси.Имах друг за баща, онзи официалният, който ми даде името си, макар че не ме беше създал - Радослав Иванов Стефанов.
Майка ми се омъжила на 19 и се развела на 21, имаше вече две дъщери и един син с неопределен произход. Оказа се,че съм влюбен в една от сестрите си... Как да постъпя? Тя ме влудява...
Вратата на канцеларията беше открехната. Гласът, който се чуваше от там, беше този на Красимир. А думите - я стъписаха и я заковаха на място.
- Виж, ще ти дам телефона на една психоложка. Твоята история е като психотрилър. Не чакай изобщо, приказките, че времето лекувало, не са верни! Още днес я потърси! - нахакано, но и мелодично звучеше женски глас.
Гергана побягна по стълбите и влезе в кабинета си. Сърцето и туптеше развълнувано, засрамено, състрадателно, уплашено. Страхът издаваше чувствата, а потта от тялото и се стичаше на леки струйки, като майски дъжд.
Това бе той! Този, който навлезе с целия си магнетизъм в живота и, полегна до сърцето, стопли я,не позволяваше душата да се вледени. Без да знае... Той... - Гери се разрида, покривайки лицето с дланите. Мина време. На вратата се почука леко, после - по-силно. Беше същият онзи мелодичен дамски глас - Ваня. Като видя пребледнялото лице на своята колежка и мокрото и чело, веднага я посъветва да си тръгне и то с такси. Помисли я за болна.
Красимир беше най-новото попълнение в екипа. Беше красив, с кадифена кожа, силен, мускулест. Когато ги запознаха, Гери почувства как коленете и омекват, а дланите-се навлажняват. Стана и прекалено топло, а бе заснежен февруарски ден.
Когато се прибра у дома, веднага позвъни на доверената и приятелка. Стефка тъкмо готвеше, а малкото отроче ревеше истерично за забранена детска играчка. Изслушвайки я на фона на ревящо дете, Стефка си позволи да я посъветва:
- Утре  е ден за прошка. За да се очистим от греховете си, сторени след св. Кръщение, ние трябва да се разкаем от сърце и да поискаме прошка от другите. Ако наистина той е за теб, опитай се да го заговориш, уж случайно... Разкажи му за ритуалите, които са присъщи за деня на прошката.Знам, че си падаш атеиска, но все пак ме послушай поне веднъж за нещо....
Гери тайно недоволстваше. Майката я викаше ядосана, че чиниите още стоят неизмити в мивката. Налагаше се да приключи бързо с разговора. Въздъхна тежко и се зае с домакинството. Вечерта бе мълчалива, свила в себе си несподелената любов.
През цялата нощ се въртеше неспокойно в леглото, намали парното. Знаеше, че спи, ала се чувстваше будна. Дяволът приседна до леглото, кокалестите пръсти докосваха завивките и се устремиха към косите на спящата:
- Аз съм твоя Бог! Вярвай в мене и ще живееш вечно! Ако вярваш, ще видиш как мога да обичам, ще се доближиш до Божията слава... Слава, сла-ва, с- л-а-в-а...
Упоритият звънец стресна Гери, която подскочи като сърна пред опасност от гонитба. Постоя около пет минути, неподвижно загледана в безкрая, и бавно излезе от стаята. Чуваше се шум откъм банята...
Установи,че има неприятни кръгообразни линии около очите. Заличи ги с фон дьо тен.Извади от гардероба строго официалния бежов костюм, повика такси. Часовникът отброяваше бавно часовете, осем, девет, десет... Закъсняваше!
- Каква глупачка съм! - вдъхваше си кураж - Ще отида, ще отида... Не, няма... Не!... Отивам... Сепна се. Ваня, разбира се! Тъкмо ще се успокои. Ще и разкаже измислена история, за една приятелка. Така Ванчето няма да се досети, че влюбената жена е именно Гери. Искаше и се да разбере повече факти за Красимир. Чувствата се гърчеха от егото на момичето.
Когато влезе във фирмата и минаваше по дългия коридор недоволстваше:
- Колко съм наивна! - мърмореше тя,виждайки открехнатата врата, предлагаща изневяра на тайните.
"... който си пийваше порядъчно. Никога не можа да разбере колко хлапета е създал... Тя ме влудява!"
Направи няколко неуверени крачки. Спря. Пое дълбоко въздух. И се отказа. Не можеше да сподели на Ваня ставащото в душата и. Възпротиви се на неувереността си. Ядосваше се на нерешителността у себе си. Но не я превъзмогна. Любовта и щеше да остане загадка. Тайна, скрита под сърцето. Неразбрана и несподелена. А приказките имаха ли край?...
Минаха около три седмици. Зъболекарят искрено и съчувстваше. Обеща да я снабди с лекарство за сън. Пролетта настъпи - свежа и пълна с живот. За да я разсее, я заведе до устието на реката, в близост до подножието на хълмовете. Пътят до там беше около час. Опита се да хване крехките ръце, да се приближи по-близо до момичешките гърди. Тя не го отблъсна. Стоеше и се взираше в зеленината на дърветата. После отидоха в Пламен. Там той я положи на леглото и я облада. Тя лежеше като кукла и гледаше към тавана. След това, се направи на заспала. Едва когато мъжът до нея похъркваше, възторжен и блажен, Гери ридееше тихо. Сърцето и бе пусто. Сивотата пожертва ранимостта, пустотата - илюзиите за осъщественото щастие.

Всичко започна с мълчанието. Телефонът, раздавачката, приятелите, колегите, родителите-мълчаха.
Понеже не знаеше колко време ще мине, докато изгуби съзнание, бе оставила до себе си на масата книга. Запрелисти страниците, за да убие времето. И прочете: "Нищо на този свят не става случайно."
След миг я захвърли при празните опаковки. Опита се да си представи какво е да си мъртъв, но съвсем безуспешно. Вярваше,че е съвсем нормална. Само обстоятелствата притискаха душата, оковаваха мечтите. Решението да умре се дължеше на две причини: любовта като част от живота и самотата като част от живота.
Някъде отвън се чуваше мелодия. Тя разказваше за надеждите на хората по света, за топлината на нежните детски усмивки, за бъдещето...
Реши да не обръща внимание на коликите. Шумът в ушите ставаше оглушителен и Гергана изпита страх, огромен космически страх - от неизвестното.
Но всичко стана много бързо...

Когато отвори очи, изпита болка:
- Къде съм... сигурно в Рая?!... Размърда се, но болката се усили.
- Докторе, момичето дойде в съзнание! - дочу женски глас
Не, не беше в Рая... А в ада, в ужасния непроницаем ад... - реалността
- Спокойно, не се вълнувайте! Не се движете! Сестра! Идвате ли? Ето, сега ще ви поставят инжекция. Само запазете спокойствие... Спасихме ви! Най-лошото мина! Вие се намирате в клиниката "Санта Моника". Не бъдете опърничава! Ще заспите, сънят е важен за възстановителния процес... - властният и твърд глас вече се чуваше като далечно ехо. Не успяваше да мисли за каквото и да е, главата я болеше много. Допи и се вода. Размърда се пак. Беше вързана.
- Моля ви, мо-ля... ввв-оо-дааа...
Стана и приятно замаяно. Някой   се усмихваше... махаше, галеше ...
- Стефка! О, Стефка!...
И заспа като бебе.
Тишината от Рая засвири на пиано и в мрака се пробуди жаждата за живот. Още малка, слаба, деликатна, тя ще роди увереността,че има смисъл да сме на този свят. Привилегия е да остареем, помъдрявайки и учейки се как да живеем. Младостта е още неопитна и крехка, настоящето осъществява мечтите ни за по-хубава и по- пълнокръвна реалност, а бъдещето - ни показва дали сме успели като ни връща назад с ретроспекция.
Ако не опитаме трънливия път и не правим грешки, щяхме да сме богове, а не човеци.
Мълчанието е вик към обкръжаваща ни действителност, към отчуждението и болката от недооценяването.
А любовта - е посоката, към която се стремим, падайки и ставайки отново и отново, през всеки миг от предначертаното.
Бъдете добри,позитивни, креативни, уверени, вървете напред с гордо вдигната глава - вие сте универсални и единствени в този свят, където тишината от Рая е зов, вопъл, стон.
Прегръщам любимите си хора и се смея на писъка от жестокост.
Животът е мой - аз съм тук, и там, и пътувам с мисълта си през широкия лабиринт на битието.
Избрах теб, обич, заедно ще рисуваме картини с нови герои, с истински приключения.
А небето, с дъгата след дъжда, възражда вярата и гали косите ми с благодарност и преклонение.
Животът  е прекрасен!...