То си е за бяс
Вбеси се… И как няма да се вбеси. Изпусна телефона си. Само да погледне кой звъни – с една ръка го взе, с другата оправяше рисунъка на веждите, а няма три ръце, та се наложи да хване телефона лефтерната, а взе, че изпусна и италианската чантичка, която пък падна върху френските обувки и без малко да одраска лака им...
Телефонът издрънча върху новичките керамични плочки, специална поръчка чак от Норвегия и… Натам е ясно. Събра му парчетата, сглоби ги. Три части – дори тя успя да намери коя къде е. И тогава видя, че е изключен…
Огледа се. В голямото антре нямаше никого. Освен кокерът, ама той по-зле и от мъжа й. Хем полза няма, хем и да му ръмжи – все тая. Най-много да я оближе и закуси отново с фасадната украса…
Сети се, че има някакъв код. Остави другото, ами взе, та го намери и набра. Третото чудо се обяви със звънкане. И телефонът заработи…
Обаче… Някак си непълноценно оставаше изживяването. Някак си семпло, някак си сухо, някак си непълноценно.
Пак се огледа… Не, няма го оня… Май е отишъл да измие чашката й от кафе. Барем това да стори, щото в правенето на скъпоценната напитка хич го нямаше.
Но пък сега… Все едно опитен ловец на слонове в Африка да се озове в селско поле с врабчета… Не знае къде да стреля, няма подходяща мишена, няма и ищах за гърмене. По врабци с картечница и огнемет… Ха!
Ама като го срещне – оня ще отнесе всичко. И за телефона, и за ненавременното си спасение. Че няма тя да е виновна, я… Тя никога и за нищо не е виновна. Не е била и няма да бъде! Виновни са другите – тия наоколо /особено оня!/, тия по-надалеч, светът и реалността… Които си позволяват да бъдат различни от представите й. Как така?! Тя иска нещо – значи, че то трябва да е така… Ама не можело, викат й. Кои сте вие, дето ще кажете, че не може? Щом тя го иска – значи трябва! Не може, а трябва…
А оня…
Виновен е за всичко. И за телефона. Най-напред, че го нямаше, когато тоя телефон падна. Не, не тя го изпусна – той падна. А оня е виновен, задето явно е предчувствал катастрофата и е избягал. Пък неговото място е тук – под ръка. За да поеме отговорността и вината си. И най-напред вината. Защото ако нещо е станало добре – отговорността и похвалите са за нея, естествено. Обаче…
Ух, че бърза… Има среща с приятелки – преди половин час. Е, нормално закъснява. То и те сигурно още не са на терасата пред кафенето. Ходенето навреме е плебейска черта, аристократките могат и трябва да закъсняват. Не с тълпата, а по своему, когато всичко е стихнало и цялото внимание може да бъде насочено към тях…
Иначе… В масата… Ужас! То си е за бяс…
Както и падането на телефона…
Има време, ще успее да си направя загрявката с малко скандалче. Я да види оня какво се случва на виновниците… Ама ха…
На гости - https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски All rights reserved.
!!!