Това нашето не е живот!!!

ТРЯССС!!!! - чу се звук на падащ предмет
 - НЕЕЕЕ!!!Ами сега,какво ще правим???Мама ще ни убие!!! - изпищя уплашено Гергана
 - Спокойно,успокой се и мисли! - до нея,не по-малко стресната стоеше Рали и припряно тропаше с крак
 - Това беше любимата ваза на мама,а ние я счупихме...
Гери изхлипа и почна да обхожда стаята от единия до другия край,мислейки за това как майка й ще се прибере,как ще види,че вазата я няма и как щеше да пита Гери и Рали къде е вазата...Щеше да последва поредният скандал.Още един.След като баща им ги напусна,Гери и Рали имаха безрадостно детство,изпълнено с побоища от страна на майка им.А тя - майка им беше кокетна и високомерна жена,студена като камък,винаги обличаща се по последна мода.За разлика от нея пък татко им беше добродушен човек и любящ баща.Всеки месец вземаше децата за по 2-3 дена при себе си,така бе разпоредил съдията по делото за родителските права.И така Гери и Рали живееха при майка си.Г-жа Василева не обичаше децата си,всеки ден ги юркаше ту за едно ту за друго.Вкъщи те вършеха домакинската работа,тя не пипваше нищо.Единствената й работа беше да се размотава по кафета и по фризъорски салони и да клюкарства кой с кого се е развел,кой бил умрял и т.н.
 Гери продължаваше да плаче защото знаеше,че майка й отново ще я бие.Тя бе по-малката сестра и бе доста по-уязвима от Рали:
 - Сестричке,не плачи все ще измизлим нещо! - все още несломима говореше на сестра си Рали
 - Как да не плача?Нали я знаеш каква е...никога не ни се разминава!!! - продължаваше с хлипането Гери
 - И това ще мине!
 - Всеки път казваш така!!Но докога?!? - Гери се отчайваше още повече.Сълзите капеха като порой от очите й защото знаеше,че и този път няма да се оттърве без синини.Така и стана.Майка й отново я преби без никаква жал,без никаква майчина вина.Детето страдаше не само заради физическата болка.Душата й плачеше и си задаваше куп въпроси всеки път когато безскрупулната жена пребиеше нея или сестра й.
 Същата тази нощ,след поредният нанесен побой децата стояха свити в ъгъла и си шепнеха,така,че да не ги чуе вече заспалата им майка - ако можеше да се нарече такава.
 - Рали...смятам,че е време да направим нещо! - шепнеше Гери на сестра си
 - Да и аз мисля,че е време да нап...
 - Шшшт!!!!Чух някакъв шум! - стресна се Гери
 - Не,няма никой това беше котката на съседите - успокоително си отдъхна по-голямата сестра - Та ти какво казваше?
 - Казвам,че е време да отидем при татко! - рязко отсече Гергана.Никога не бе проявявала такава дързост пред сестра си,и въобще пред никого.
Ралица я погледна така сякаш я виждаше за първи път,поклати глава и пророни през зъби:
 - Да,да сестричке крайно време е.Това нашето не е живот!
 - Боли ме,че майка ни не ни обича,но кажи ми на нея пука ли й за нас?! - пламна Гергана
 - На нея никога не й е било жал за нас.Все си знаеше нейното..все ние бяхме виновни в очите й - Рали се разплака.Тя по-рядко плачеше от сестра си,или ако плачеше го правеше скришом от нея.Не искаше допълнително да й създава проблеми и тревоги.Двете деца прекалено много бяха изстрадали и заслужаваха поне мъничко обич на тоя свят.Тази обич щеше да им я даде баща им.Именно за това още същата нощ тихичко си събраха нещата разстроени и изтормозени от всичката болка която ги обгръщаше.Надяваха се и очакваха един по-добър живот за напред.Прокраднаха се,затвориха тихичко вратата след себе си и изчезнаха в непрогледната и студена нощ!