Тоя - без късмет
Живееше един човек. Макар глаголът да е преувеличение. Какъв живот без късмет?
Но той оцеляваше. Въпреки постоянните беди и бедствия, които се стоварваха все върху му.
Дъжд да няма – от чешмата вода ще изригне и ще го накваси точно на централния площад. Сухо да е – ще се спъне и пльосне по нос тъкмо в прясно излятата от някое куче локвичка. Всички да се вайкат, че сняг няма – ще успее да улучи изхвърлено от бара кубче лед и да се изпързаля…
А за отношенията му с жените да не говорим. Едностранчиво развити. Той ги харесваше, те… Претенциозни ли, глупави ли или просто проницателни – но го отбягваха. Дори платените жрици. Имало неща, дето с пари не се заплащали?! И това те го казваха. Нему…
Разбра човекът – на тая планета нормален живот за него няма. Няма!
Значи…
И се залови за работа. Стана студент. Не му провървя, записаха го – с бедствения му успих – физика и астрономия. Но, все пак – започна да учи.
И учеше.
Обаче – като си няма късмет…
Поради което завърши като отличник и веднага го взеха в един институт. Учен, демек…
По осем часа изпълняваше възложениете от началството задачи. Преписваше, принтираше, редактираше…
А след тази сложна интелектуална дейност – започваше неговата. Любимата му работа.
С две думи казано – откри коридор във времето и пространството. И разбра как може да се прехвърля от един свят в друг. От една успоредна вселена в друга.
А там – по закона за всемирната гадост – всичко беше като на планетата Земя. Само че с малки различия.
Които му идваха точно на място…
На едната планета намери своята любов. И тя го обичаше! Което го изненада.
На другата стана студент по любимите специалности. Защото имаше широки интереси и искаше и това, и онова, и третото. Което не успя да усвои тук – изучаваше на трета планета.
На следващата се засели в малка красива къщичка, сред приветливи и отзивчиви съседи. А после намери и другари – в местната кръчма. Разбира се, на петата планета. На шестата пък откри верен приятел. На седмата…
И така нататък – успоредна вселена след вселена, от планета на планета.
Сега е почти щастлив. Иска ли да поразговаря с приятел – готово, набира коридора на клавиатурата, после… Е, няма да ви издавам тайната му. Важното е, че така отиваше да пийне едно спокойно, без да е подложен на подигравки и груби шеги, така спокойно си разговаряше с комшиите – за времето, за живота просто, така отдъхваше на мекия фотьойл с любимата жена върху коленете. Понякога се налагаше да отскача заедно с нея другаде – защото /пак по закона за вселенската гадост/ милите и разбрани техни деца бяха в различна вселена…
Но, както почти е казал поетът: „Животът е почти живот, когато си на път“…
© Георги Коновски All rights reserved.
