Този град...

Тъмни улички. Притихнали. Под зеленините завеси на дърветата. Под тихия паваж, който търпеливо изслушва историите ми. Под изкуствените градски слънца, топлещи ме с илюзорната си топлина. Също като...  

Вървя по пътя. Все се надявам да намеря гума, която трие перманентни маркери. Да намеря онзи чадър, който да ме предпази от прохладния порой на самотата. Да си построя заслон, който да ме пази от вятъра на нахлуващите чувства. Препарат за всички плевели в сърцето ми, които останаха след теб. И които продължават да избиват на моменти.  

Най-много извървяваме, когато се въртим в кръг.  

И вървя под тъмното небе. Опиянена от носталгията по спомена. И от присъствието на онази сянка, която ме придружава мълчаливо по пътя. Сякаш чувам смеха й. Ха!  

Някои градове имат история. Някои улици помнят дори и несбъднатите усмивки. Някои паркове чуват и неизречените думи. Уличните лампи осветяват и тъмните души.  

Чу ли? Нашата есен излизала в отпуска. Нашите улички се затрупали с изсъхнали листа. Мъртви листа. Нашият път се забулил в мъгла. Онези фенери угаснали. Вятърът издухал дори и чувствата ми към теб. Сега си просто лек ветрец. Безобиден. Едно съвсем невинно отклонение от моя път. До което прибягвам понякога, признавам...   

Най-големите глупости правим от скука. 

Не тъгувай за мен. В твоята есен има много птици. И пеперуди. Коя от коя по-пъстри. Кацат ти на рамото всеки ден. Или всяка нощ?  

В моята пролет има разцъфнали вишни, череши, орехи. Различни от твоята липа. Но красиви като нея. И живи...  

А аз вървя по тези тъмни улици. Лекият ветрец пак е задухал. Гумичката избяга за момент. Плевелите се катерят по мен. Май твърде дълго се застоях, а?... 

Довиждане.

До следващия полъх на вятъра...