Една неделя тя се обажда доста по-рано от обикновено. Звучи бодро, но не насилено, а искрено бодро. По гласа й мога да усещам много неща, от край време е така. Всъщност и тя ме е изненадвала с прозрения относно мен. Усещайки доброто й настроение, веднага ми се стопля сърцето. В този момент съм сигурен, че тя се усмихва. Разменяме няколко общи приказки, после тя заявява:

– Отивам на лечение в чужбина.

– О!

– О?

– Това значи, че съм изненадан. Разказвай, разказвай, горя от нетърпение да науча подробности.

– В Швейцария. Разгледали са документите ми и са ме одобрили. Става въпрос за присаждане на стволови клетки.

– Чудесно! Много се радвам. Крила си от мен, хитрушо!

– Исках да ти кажа, когато всичко е сигурно. Можеха да не ме одобрят.

– Ясно. А средства?

– Мъжът ми продаде едни наследствени имоти, така че събрахме нужните 100 хиляди евро.

– Супер!

– Леко се учудвам, че направи това за мен, но той си е такъв – може да ме удари за нищо, а в следващия момент да се разтапя от нежност. Такъв си е, малко лудичък. Не е лош човек, да знаеш.

– Добре, повече няма да му налитам на бой – казвам с шеговит тон.

– Става ми криво, като се сетя за онова недоразумение.

– Глупостта ходи по хората, а аз съм човек. Зарежи ги тези стари работи, разказвай!

– Ами това е общо взето. Заминаваме двете с Валя. Ще ми правят още изследвания, после операция. Не знам колко време ще съм в чужбина.

– Сигурен съм, че ще се оправиш.

– Откъде си сигурен?

– Просто го чувствам. Мога ли и аз да направя нещо за теб?

– Не, няма какво. Само стискай палци.

– Естествено, вече даже ме наболяват от стискане.

Тя се умълчава. Аз също не зная какво да кажа. Още съм объркан от обнадеждаващата вест.

– Трябва да ти кажа и нещо друго – промърморва тя.

– Давай.

– Няма да можем да се чуваме… засега.

– Защо? – Усещам как тялото ми изведнъж се напряга.

– Мъжът ми е разбрал, че разговаряме всеки ден. Вероятно е ровил в телефона ми. Гадна работа. Идеше ми да му вдигна луд скандал. Но с оглед на обстоятелствата… Трябва да му влезеш в положението, ревнува. А и ти е ядосан, задето му разби носа. Обещах му да не ти се обаждам и да блокирам номера ти. Разбери, дължа му поне това, все пак ми е съпруг. Знам, че ти е адски неприятно, но няма друг изход… Сърдиш ли ми се?

– Няма да знам как си!

– Всичко ще е наред, нали ти сам каза това.

– Искаш да не ти досаждам повече? – усещам как очите ми смъдят от сълзи.

– Я стига! Като се прибера в България, ще измислим нещо.

– Много сложни станаха нашите отношения – казвам със задавен глас.

– Съжалявам.

– Нищо, важното е да проходиш, да си отново щастлива. Другото са…

– Обичам те! – прошепва тя и затваря, а аз зарейвам поглед в далечината. После хубавата гледка на цъфналите кестени навън се замъглява от сълзите.