Jun 9, 2023, 8:37 AM

 "Третата мория", Глава 13. – Слънце зад облака 

  Prose » Novels
484 2 4
Multi-part work « to contents
21 мин reading

Глава 13. – Слънце зад облака

(декември 2019 г. – януари 2020 г.)

 Доктор Арсов глътна хапчето с вода. Главата го цепеше от недоспиване, напрежение и отчаяние. Декември му носеше хубави и лоши дни. Не му харесваше как Барие се променяше с всеки изминал ден. Тревожеха го новините от Ухан, Китай. В клиниката беше ад. Семинарът във Вършец му позволи да завърже важни връзки с редактори на списания и колеги от чужди клиники. Кариерата му щеше да тръгне нагоре скоро. Ако сърцето му издържи. Вместо да чака среща с Мария, трябваше да я намери.

Битката в болницата вървеше на няколко фронта. Имаше верен съюзник - Бенев. Нуждаеше се от любима, с която всичко да сподели. С Мария се чуха наскоро и тя обеща да се видят. Душата му трепваше сладко. Идваха светлини. Трябваше да се пребори за нея.

Отделението вреше и кипеше. На предишното дежурство пак имаше случай със сгрешена диагноза. Този път обаче някой услужливо се бе обадил на завеждащия и той бе вбесен от думите, които „селското докторче“ бе казало снощи - че в частна клиника грешни диагнози не бива да се допускат. Бурята се очертаваше с дъжд и град, а може би и със светкавици. Нуждаеше се от гръмоотвод, защото написа рапорт за случая и го пусна.

След рапорта надникна в стая 305. Прегледа показателите на проблемна пациентка. Нещо не бе наред. Кръвната захар ту скачаше, ту падаше през няколко часа. Не бе негова болна, трябваше да говори с колегата Бенев. Придаде си нахакан вид и влезе в стаята.

— Готови ли сте за танци, момичета? – попита той и проследи всичко, което беше възможно, разказвайки на болните смешни случки от селската си практика, доукрасени.

— След малко ще мине да Ви прегледа колегата Тренев – заговорнически се приближи към възрастна жена Арсов. – Не разбивайте сърцето ми – обещали сте да танцуваме, щом ви изпишат.

— Може ли сега? – внезапно го хвана за ръката пациентката. – Преди да размислите.

Емануил познаваше това състояние на болните. Намери на телефона си валс, подаде ръка на оперираната и ѝ помогна да стане. Стисна дренажите в юмрук и леко запристъпва в ритъма на танца като на забавен каданс. 

— Какво става тук? – прогърмя зад гърба му гласът на шефа. - Какъв е този цирк?

Арсов запази самообладание, заведе внимателно болната до леглото, настани я и се обърна с ледено спокойствие.

— Музикална терапия – обясни кратко, виждайки как другият едва сдържа гнева си.

— В кабинета ми. Веднага – завеждащият излезе като ураган. Най-после имаше шанс да си разчисти сметките с този младок. Щеше да му покаже пътя към село директно.

Доктор Арсов изпрати въздушна целувка на побелялата жена, която се усмихна. Беше успял. Още една спасена душа. Ако шефът не му откъснеше главата или не го изхвърлеше като краставо коте, откъдето беше дошъл, щеше да продължи арт терапията.

— Какво беше това? – с леден тон, овладял се, го попита завеждащият в кабинета.

— Музикална терапия – обясни кратко младият лекар, гледайки го в очите.

— Мислех днес да те пусна водещ операция, но ще почакаш. Помисли си преди да танцуваш отново с пациентки. Поемаш 202 стая. Трендафилова излиза в отпуск.

Док седеше до прозореца и хранеше врабчетата. Виждаше част от градинката пред клиниката, бързащите хора, колите, линейките, които спираха и тръгваха; облаците, търкалящи се по небето. Дали мястото му бе тук? За какво му бе елитната клиника? В нея пациентите бяха номера на легла, никой не се интересуваше от самите хора и болката им.

— Има нов пациент в 202 – извади го унеса една от сестрите. – Работата е заплетена.

Има си хас да не е, помисли си той. Кой където не бе успял да си свърши работата, хвърляше топката (пациента) като горещ картоф в Седма хирургия. Частната клиника да му мисли, нали там хирурзите са голяма работа? Е, искаше София, работа в квалитетна болница, на ти сега! На село не можеш да се върнеш. Поне докато всичко не стане ясно с Барие. И с твоята многострадална работа. Стегни се. Имаш да пълниш цял чувал с боклуци. Или и това беше забравил? Чуждите болки изяждаха като пираня собствената.

Скоро не бе звънял нито на Благия, нито на бай Танас. Предател! След работа непременно трябваше да провери какви ги вършат на село. Липсваха му тези магарета!

Пациентката бе бледа и уплашена. Уж ставало въпрос за миома, когато започнала да повръща, появили се силни болки в корема, припаднала и я пратили тук. Арсов погледна изследванията и очите му залепнаха за хемоглобина - 92. Опипа корема, разгледа ехографията и се замисли. Нямаше резултат от скенер, ставаше въпрос за обикновена миома. Но не бе. Трябваше бърза операция. „Господи, къде дойдох?“ – рече си гневно.

— Гинекологичен преглед веднага – нареди Арсов и се обади на колежката с молба да обърне внимание на лимфните възли в корема. Имаше подозрение, че става въпрос за един от най-противните видове рак. Гадът обикновено се криеше зад матката и ехографът не можеше да го хване. Почти беше сигурен. Жалко, че нямаше той да го оперира.

Хвърли престилката и още на стълбите към изхода звънна на Кольо Благия.

— Какви ги вършите там? – опита се да звучи весело Монката, но не му се получи.

— Борим се с новия доктор като свиня с тиква – недоволно изръмжа ергенът.

— А на любовния фронт? – подкачи го Емануил умишлено.

— Изповядваме се пред вдовицата, че отчето го хвана пневмония – уведоми го Благия с обичайното си чувство за хумор. „В София хората не се смеят“, отбеляза Арсов.

— Я му кажи да ми звънне довечера – поръча младият Док, сетил се нещо внезапно.

— Слушай, има една работа... – започна бившият му хазяин, но Монката го прекъсна.

— Ще поговорим утре повече, много бързам – приключи разговора Емануил.

„Бързаш друг път!“, скара се на себе си докторът. „Не ти изнася да слушаш.“

Наказателният месец измина бързо. Младият лекар се люшкаше между отчаянието и надеждата. Барие ту изпадаше в депресия и плачеше, ту започваше да крои планове за бъдещето. Док следеше състоянието ѝ, вечер правеше поредната инжекция и се молеше да подейства. Бе съгласен на всичко – да се раздели с нея, щом тя желае, само да оживее и той да не носи вина за взетото решение за лечение. Дори може би така беше по-добре.

Родителите ѝ се прибраха в родопското село. Имаха градини, животните сега ги наглеждаха съседите – не можеше все така. А и бяха оставили къщата без надзор.

Майка му му се радваше, ала усещаше страх у нея. Виждаше, че страни от Барие, може би несъзнателно. Но го правеше. Уж да не я безпокои. Постепенно приборите за момичето бяха отделени, дрехите за пране - също. Една вечер Монката не издържа.

— Имаме сериозен разговор – каза на майка си и я покани на разходка в парка.

— Слушам те – той я погледна в очите, когато седнаха на пейка в дъното на алеята, малко след ограденото за кучета място. Отсреща планината изглеждаше приказно светла.

— Аз се страхувам за теб – увери го тя. – Нищо лошо не искам да ти се случи.

— Нищо няма да ми се случи – успокои я той. – Болестта на момичето не е заразна.

После извади иконката на скъсаното синджирче и ѝ подаде бижуто. Тя блъсна ръката му и разплакана се затича към вкъщи. Беше направил голяма грешка отново.

Време бе да си търси нова квартира. Син и майка не се ставаше за броени дни. Нуждаеха се от мост, а той не се строеше с думи. Как не усети, че тя няма да иска бижуто?

При поредната среща с Бенев за нова кутия „МД“ Монката го попита направо:

— Случайно да знаеш някой да дава квартира срещу медицински грижи?

Възрастният мъж го погледна (колко еднакви бяха очите им) и помълча няколко минути. После се поинтересува:

— За кого става въпрос?

— За мен и Барие – отговори без увъртания Емануил.

— Гарсониерата на майка ми е празна след смъртта ѝ. – го информира Бенев и след малко продължи, като изговаряше отчетливо всяка дума. – Имам нужда да се наглежда домът. Но не искам да пускам случаен човек. Всички вещи там са ми свидни и ще останат.

— Ние пък не можем засега да си плащаме наема. Но ще поемем сметките – увери го Емануил, правейки мислено бърза калкулация на доходите си.

— Е, скоро ще почнеш да оперираш като първи хирург и нещата ще се променят – успокои го лекарят. – Кога искаш да се пренесеш?

— До няколко дни – обясни Арсов.

Двамата си стиснаха ръцете. Черната мория се намръщи. Пак този Бенев на пътя ѝ!

Отмина Коледа. Арсов влезе в операционната като водещ хирург. С Барие се пренесоха в квартирата – точно срещу планината. Витоша се виждаше от прозореца на спалнята и сутрин Барие обичаше да реше косата си на отворения прозорец, вдишвайки свежия въздух. Туморът намаляваше. Щеше ли да се случи чудото? Док помнеше, че бе обещал да плати цената. Усещаше, че щеше да бъде висока. Заслужаваше си. Спасеният човешки живот струваше повече от съпруга, която те мрази. А може би не бе тя жената.

Преди ден се видя с Мария. Стори му се притеснена. Но топлината в погледа ѝ го успокои и погали. Тя му съобщи, че има бебе. Бързо пресметна. Значи е била бременна, когато е спала с него. Освен ако… не бе родила по-рано. Не му каза името на детето. Той не попита. Стори му се, че сама ще сподели, щом прецени. Как искаше да я целува лудо!

Майка му се обаждаше често. Гласът ѝ звучеше гузно, ала усещаше облекчението, че болното момиче не е при нея. Човешката душа бе лабиринт, в който може да се изгубиш и повече да не успееш да намериш пътя към себе си. Радостта от това, че я бе намерил, се смесваше с горчивината от нейното поведение. Каква илюзия - да мислиш, че всичко ще е като холивудски филм – срещат се след години майка и син и заживяват по мед и масло. Бе пропуснал, че са непознати и им трябва време, за да намерят пътеки един към друг. Да напаснат характери и изградят мостове помежду си – не от пясък, а от бетон.

Все по-често искаше нощни дежурства. Беше тихо в отделението, поне в повечето случаи. Ако се наложеше спешна операция, събираше екип и сам отговаряше за случая. Вземаше решения, разгадаваше реални казуси. Действаше все по-точно и бързо.

Кольо Благия често звънеше и го информираше какво става в селото. Нищо по-различно от обикновено. Почваше да му липсва селската лудница. Дори Денко се бил укротил. Да не повярва човек. А пък вдовицата го осъдила за много пари, с които открила фурна – сладки и солени био печива, по които местните и туристите били полудели. Баба Лефтера гонила скоро с машата бай Киро из двора заради изпито бяло вино. А пък Мария май щяла да се развежда с оня кретен от София. Писнало ѝ от скандалите му всеки ден.

Последното го изненада. Тя нищо не му каза, когато се видяха. Защо? Замисли се.

В планинското село май се случваха повече събития, отколкото в джунглата София, където чудовището работа-пътуване-сън-колеги-проблеми буквално му изпиваха душата.

Арсов си купи флашка с голяма памет и започна в часовете на нощни дежурства, докато болните спят, да нахвърля идеи за свое изследване върху съчетаването в следоперативен период на музикална терапия с традиционна. Скоро бе пял на една пациентка, отказваща да приеме храна след операция от жлъчка от страх да не умре, ако погълне твърда храна. Бе тропнал ръченица с дядо почти на сто, за да го убеди, че коремът му няма да се разтвори след операция. Освен че болните се усмихваха, започваха да се хранят и се възстановяваха бързо. Не биваше да пропуска и онзи странен случай, когато след операция от херния пациент твърдеше, че нещо в корема му мърда и Монката го убеди, че червата му танцуват, за да се наместят и ако иска да им помогне, трябва да прави бавни стъпки, подобни на валс, задължително с колан. Или как накара пациентка да спре да плаче непрекъснато. Обеща ѝ, че ако всеки път, щом влезе, му се усмихне и отиде до прозореца, ще ѝ изпява куплет от песен за звезди. За два дни нямаше и помен от депресията. Искаше да опише това, подкрепено с конкретни факти. Нощните дежурства бяха най-подходящото време за работа. Щеше да публикува статия в сериозен медицински сайт. Бенев бе обещал да удари едно рамо с препоръка. А и той имаше познати от семинара. Кариерата му можеше да потръгне. Любовта обаче – не вървеше въобще.

На село Арсов не получаваше пари от благодарните пациенти, а продукти. Затова бе изненадан, когато при изписването на млада жена, (от чиято жлъчка бе извадил големи камъни), мъжът ѝ пъхна пари в джоба на престилката му с извинителна усмивка:

— Да се почерпите за нейното здраве, повече нямаме възможност, извинете ни.

Емануил си вършеше работата, пациентите бяха доволни, имаше пари за сметките, започна да заделя по някой лев настрани. Дори за момент се бе поуспокоил и за Барие, когато тя започна да повръща. Прехвърли всички възможни причини и не откри нито една от логично възможните. Някаква скрита алергия или Черната мория се бе върнала?

— Нещо по-различно от друг път да си яла, пила, спомни си – молеше я той, виждайки със страх как кръговете под очите ѝ стават все по-тъмни и по-големи.

— Няколко лъжици манов мед – виновно прошепна тя и заплака, плашейки и него.

Младият лекар въздъхна. Беше му ясно какво се бе случило. До сутринта овладяха положението, но Барие изпадна в депресия. Искаше да си отиде у дома, в Родопите.

Емануил се хвана за главата. С другите пациенти бе лесно. Можеше ли да я убеди в обратното? Коя родопска песен знаеше? От втори клас му бе останала в главата само „Седнало е Джоре дос“. Време бе да изпробва музикалната терапия и върху нея. Преди време една баба му подари шарени плетени чорапи. Намери ги. Обу единия, а другия сложи на главата си като шапка. Влезе с усмивка и запя, а Барие се разплака неудържимо, хвърляйки възглавницата по него.

— Не искам да умирам – хлипаше на рамото му истерично след това, а после внезапно извика: – Повече не мога така! Искам да си ида у дома! Мразя София!

Монката се опита да я прегърне нежно, но тя го бутна.

— Мразя и теб! – извика му гневно. – Остави ме на мира! Няма да ти стана жена!

Стори му се, че видя сянка зад нея. Явно беше преуморен. Но тъмното петно стоеше. Черната мория усещаше, че момичето се предава. Искаше да я прибере, но Третата се появи и застана заплашително срещу нея. Дуелът не бе приключил все още.

След малко болната се успокои. Емануил я зави с одеяло на маргаритки и остана при нея, докато заспи. Отново същата сянка се появи до прозореца. Или започваше да се смахва, или приказките за Бялата и Черната мория можеха да се окажат верни. Нима бяха дошли за момичето? Как бе възможно – туморът намаляваше, а разсейките изчезваха.

Щом чу равномерното ѝ дишане, излезе на балкона. Нямаше съмнение. От двете му страни стояха мълчаливо сенките на две жени. Не желаеше да разговаря с тях. Утре имаше операция – вероятно тумор на черния дроб. Дамите можеха да почакат. Обърна им гръб и седна на бюрото си. Статията му за медицинско списание в Англия бе готова. Изпрати я.

Отдавна не бе писал и в тефтера, но можеше да почака. Време беше за операция на Барие. И сбогуване. Всяко прощаване бе ново начало в друга посока. Към сладката Мария!

Светло петно се появи близо до него в стаята. Емануил разбра, че следваше казус.

— Един мъж вярвал, че разбира всичко по-добре от жена си – гласът отново бе дошъл с поредния ребус. – Цял живот вземал решения вместо нея. И бил горд от действията си. Когато починал, тя не можела да се справи с живота си. Затова се самоубила. Кой е виновен за смъртта ѝ? Тя, защото не се научила да се бори сама с живота, или той, който цял живот я гледал в саксия?

— Той, естествено – без колебание отговори Емануил.

— Тогава защо искаш да причиниш същото на Барие? – попита гласът и изчезна.

Младият мъж протегна ръка, взе тефтера и записа: „Проверката за истинска любов е свободата.“ Спомни си какво му каза днес санитарят Меси: „Освен Бенев в това отделение няма друг, който да ти даде ръка, за да станеш, ако си паднал.“ Трябваше да подаде ръка на Барие. Как би постъпил на нейно място? Гълъбът също искаше да узнае.

Докато спеше, отново видя в съня си трите жени. Този път сред равнината имаше път, по който тръгна, но се обърна след няколко крачки. Барие вървеше по съседния. „Ела да вървим заедно!“, подкани я той. „Мразя те!“, изкрещя тя и се затича напред сама.

Бенев медитираше и с учудване се оказа на същия път с Арсов и Барие.

— Колега, накъде в това хубаво време? – попита го възрастният мъж спокойно.

— Търся отговор на един странен въпрос. – отговори младият. – Защо твоите и моите очи, а също и на Кольо Благия, са едни и същи?

— Как, още ли не знаеш? – изненада се лекарят. – И тримата сме срещали Третата мория в живота си.

— Нима? – с учудване  го погледна Монката.

— Светлина. – изговори възрастният. – Третата мория е светлина за нашите души.

— Каква точно светлина? – нетърпеливо поиска да узнае Арсов.

— Когато узрееш, ще разбереш. – отговори колегата му и затвори вратата на съня.

През нощта Емануил се събуди. Телефонът му тихо вибрираше. Беше Мария. Обля го студена пот. Какво се бе случило? Вдигна веднага притеснен:

— Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ?

Думите ѝ потекоха като река. Съпругът ѝ по цели нощи не се прибирал. Играел карти с колеги. Влизал в дългове. Правел скандали за дребни неща. Свекърва ѝ я мразела.

— Имаш ли познат адвокат? – завърши оплакванията внезапно тя с въпрос.

— Ще намеря – успокои я Монката. – И ще ти звънна веднага.

— Благодаря – тихо прошепна Мария. – Ти си моят герой.

Лекарят до сутринта не заспа. Освен Бенев, майка му или Меси нямаше друг, който да му подаде ръка. Братът на вдовицата също бе адвокат в София, при това много добър. Време беше да провери имаше ли в софийската джунгла истински приятелства.

» next part...

© Илияна Каракочева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, Валя! Радвам се, че ти допада! Поздрави! И чакам покана за премиера на твоята книга със сонети!
  • С Таня, но мисля, че от години знаеш мнението ми за твоето писане, имаш богат и наситен език и разказваш леко
  • Благодаря, Таня! За мен е чест такава оценка от творец като теб! Поздрави!
  • Прочетох всичко на един дъх, Ина, и с нетърпение очаквам продължението!
    Невероятен разказвач си ти!
    Чест е, че те познавам!
Random works
: ??:??