Три крачки я деляха от ръба на скалата. Надолу се разкриваше една прекрасна гледка. Прекрасното на гледката беше, че поглеждайки надолу виждаш една бездънна бездна която те зове топло: „Ела при мен, отпусни се в топлите ми прегръдки”. Тя не можеше да отстъпи повече назад. Всичко, за което някога се беше борила с каквито сили й позволяваше крехката й нежна психика… всичко бе пропаднало. Пропаднало така, както тя щеше да пропадне в пропастта. Жлеанието й да скочи беше провокирано от факта, че опозна твърде рано каква помийна яма е света. Опозна суровата истина за света. В търсене на нейното „себе си” тя бе загубила обратния път. И сега стоеше там – на високо, стоеше сама пред безната. Безната беше обикновенна безнда. Хората я бяха подритнали, смятаха я за парцал, за кошче за отпадаци, в което всеки спокойно може да излее чувствата си, без да му пука как ТЯ ще реагира. Някои големи мислители казват, че живота е една градина. Градина с красиви цветя. Но не всички цветя са вечно ухаещи добре и свежи. Увяхва всяко цвете така, както лятото се сменя с есента. Есента – сезонът в който листата падат като повалени хора. Повалени от живота. По този начин и Елисавета искаше да падне надолу, надолу и само надолу. Очуждаването на хората от нея я беше отчаяло от живота. Отчаяние което трудно бихте разбрали вие, бих разбрал и аз. Въпреки, че тя беше красиво момиче, нейната красота се сливаше и с невероятната й мисъл, интелекта. Точно когато силата беше срещнала красотата, слънцето бе засенчено от буреносните облаци. Буреносните облаци предвождани от най-големият. Това беше нейният страх. Непреодолимият страх от хората. Този толкова странен за нас – страничните хора - страх, беше породен точно от нас. От това колко лоши сме всъщност. Всеки един от нас малко или много е бил уплашен от други себеподобни. Истински, реални хора. А хората сме като Елисавета – плачем, радваме се, смеем се, обичаме. Когато плачем, с плачът ни вяхнат ухаещите цветя в градината на живота. Когато се радваме грее слънцето и озарява цветята…те се пробуждат и с аромата си опияняват от радост хората. Когато се смеем, дърветата започват тихо да се усмихват и разкриват истинската си красота. Когато обичаме, обичаме… обичта е красота. Красота, сравнима единствено с разцъфваща орхидея при пълнолуние. Но и мразим. Когато мразим, сякаш газим из цветята в градината на живота, радостта на цветята изчезва. Като бавна отрова, навлизаща и течаща във вените беше и целта на Елисавета. Тя щеше да се избяви от злото. Щеше да отиде на едно по-добро и по-красиво място. Едно място, в което няма болка, няма сълзи. Има само смях, радост и положителни чувства. Красиви звуци от китара, нежно докосване на струни представлява това толкова бленувано от всички хора място. Там не те мразят – обичат те. Но нека се концентрираме над Елисавета. Тя още не беше сигурна в това какво да направи – да скочи или да се върне назад. Толкова близо до ръба – връщане назад няма. Това нейно действие беше обмисляно дълго и планирано, и изпипано до най-малкият детайл. Вятъра иронично си играеше с нейните дълги, руси коси. Руси и огнени като февруарски въглен, небрежно паднал в снега. Клоните на дърветата неспокойно я караха да се върне назад. Тя обичаше да прекарва часове сред природата, сред дърветата. Небрежно сядаше на пръстта, облягаше се на някое дърво и не след дълго прекрасната й усмивка грейваше. Това беше картинка неизвестна никому. Тя цялата бе неизвестна никому. Тя обичаше, но това никой не го знаеше. Тя плачеше, това пак никой не го знаеше. Съществуванието й се ограничаваше в едно елементарно „Добро утро”, което не чуваше дори от близките й хора. Елементарните жестове, елементарните, но красиви думи като „Как си” за нея бяха като съкровище, заровено в митичен остров на лоши пирати. „Говори ми” беше единствената й молба. Тя не искаше нищо от хората. Просто да говорят с нея. Не, тя не беше странна. Тя беше Елисавета. Една, може би, бъдеща писателка, една потенциална наследничка на таланта, предаден от баба й. Баба й, с която си говореха. Макар и мъртва… те двете си контактуваха. В този момент, три крачки преди ръба нейното желание да е по-близо до баба й даваше една вътрешна концентрация към страшният, но истински скок. Не, не можем да я съдим. За този момент Елисавета се беше подготвяла няколко години. Беше направила модел и си беше ушила роклята сама. Роклята която носеше беше дълга. Дълга и бяла, като бяла роба. Бялото олицетворяваше нейната красота и честност. Красива, като цвете, погалено от утринната роса и честна като самата утрешна роса.



Край. Тя се престраши. Направи първата крачка. Направи и втората. Не както хората казват, че живота преминава на лента пред очите, а при нея просто живота й като цяло се беше събрал в една снимка в която бе събрано всичко. Снимката беше с два преливащи цвята – черен и бял. Защо ли?! Направи и последната крачка. От бездната я деляха точно 2 сантиметъра. Това беше. Тя влезе в танц с огъня. Скочи. По време на страшното, но сладко падане тя пое точно три глътки въздух. Първата беше, за да каже „Сбогом”. Втората беше, за да каже „Говори ми”, а третата беше, за да каже „Обичам те”.

Тя каза своите три любими последни реплики. С нея умря не само красотата й, с нея умря и един красив човек. Обичам те, говори ми. Сбогом. Това бяха нейните три глътки живот.