Пред малкия оранжевочервен павилион опашката бе нараснала значително. Ранобудни граждани се бяха наредили, за да си купят топли, току-що извадени от фурната закуски. Те стояха сънени и търпеливо чакаха реда си, всеки замислен в проблемите и ежедневните си грижи. Слънцето едва-що бе изгряло. То хвърляше плахо и неуверено нежната си топлина по топящия се сняг и настойчиво се опитваше да събуди и даде живот на малкото площадче в тая влажна и мразовита, февруарска утрин.
Наредих се и аз на опашката. Бях огладнял. Великолепният вид на златистите мекици бе едно сладостно и трудно преодолимо за мен изкушение. Зад павилиона се издигаше стара, олющена сграда, така добре позната от младостта ми. Някога, преди около двайсетина години, в това славно, развиващо се тогава ТПК, премина младостта ми. Какви години бяха! Какви мили, и невъзвратими спомени!
В тая сграда обаче, навремето се помещаваше само началството и една малка част от цеховете. Те бълваха съвсем непретенциозната си продукция от битови ...