Три от пустинните дни (тема за три разказоида)

Три от пустинните дни (тема за три разказоида)

Ден 1 – Не на страха !

І –ви разказоид

/ някъде четири-пет часа след “Лека нощ , деца!"/

Вчера съседът отляво се върна след полунощ пиян като мотика, и взе, че за пореден път се качи на по-горния ни етаж, а там е таванското помещение на кооперацията. Чувам аз познатия вече шум, то в панелен блок тайни няма, ама не знам какво става. Жена ми каза – иди, виж, моля ти се, ставам, отварям вратата, и какво мислите - ето ви монолог :

- Хм ,мамка му и врата / блъскане / ...Таз врата трябва да я сменя аз, ама утре ... Жено, шматко, отвори ми ма, аз съм, съпругът ти, законният , ... / уригване /, шматчице моя, тука ли си, или пак при комшията /той знае , кой ли му е казал !/ , той не че е лош човек / уф, отдъхнах си!/, ама и по нощите да си при него , не е добре, да знаеш ... /почукване по вратата /, алоо, тука ли си ма, отвори, че изтрезнях. Да знаеш, ще взема да отида и аз при съседката /охоо, я виж ти !/, нищо, че ти си по-хубава от нея /а, де!/ , ама за напук може и да се прежаля веднъж /кашляне и уригване, удари по вратата/. Писна ми, да знаеш, ще взема да скоча /сега я втасах!/ от прозореца, а - не виждам нещо, как тъй прозореца го няма ?! /как ще го има , нали си на тавана !/ А бе тука май става нещо /чукане по вратата/, да не са дошли извънземни, няма с какво /хълцане/ да ги почерпя по това време по едно малко поне... а...интересно / малка пауза/ – напиват ли се извънземните и какъв им е махмурлука /уригване , малка пауза/. Само да не са трезвеници , че /кашляне/ няма да мога да серазбера с тях, не че ме е страх /кихане/,мен от никой не ме е страх, дори и от комшията, жено, да знаеш /това пък какво трябва да означава?!/ ! Не на страха , жено , да знайш, аз Донито много го уважавам /уригване, пауза, почукване/! Не му разбирам на песните, ама то туй е без значение ...а ако дойдат извънземните,сигурно голямо пиене ще падне /кашляне/.Те сигурно от нищо не ги е страх /уригване/, щом като са летели толкоз време да дойдат при нас /чукане /, пък може и да помогнат, да ни оправят, то щото само те не са опитвали още, може пък /малка пауза / да ни оправят, знам ли. Ей -, да не дошли за жената -, убивам ги - кой ще ми глади после дрехите! ...Жено, дано да си вътре, отвори бе, жено, айде, че кръчмата затвори вече, трябва да спя малко, утре пак съм на оная, черната работа / а, а аз знаех, че е безработен ! / ... А бе, има ли някой тука /здраво чукане по вратата , дълга пауза / ... А, аз май нещо тая врата ... пък табелката като нашата /тук аз се усмихвам/ ...а бе, да не съм в друг блок, не не съм, колата беше отпред, значи май етажа съм сбъркал , ама то по-високо няма , значи /уригване и кашляне/ мамка му, сбъркал съм етажа, а табелката като наша бе /браво, комшу, не си чак толкова пиян, значи !/, значи трябва да сляза

/и тук и аз тихо се прибирам в апартамента/.

Жената ме посреща сънена:

- А бе ти къде беше досега ?

- Нали ме прати да ...

- Знам аз къде те пратих, ама нещо ми се счу, че влизаш в съседния апартамент при съседката !

- А бе ти луда ли си , каква съседка по нощите , съседът досега беше на тавана, щото сбърка етажа, и ...

- Добре де, добре, и ти си един, хем ти се иска, хем ... – измърмори жената в просъница и заспа.

         Аз също заспах, но преди това махнах табелката от вратата на таванското помещение и я сложих на вратата на съседа ...

         Така де (хе –хе) - твърдо не на страха !

Ден 20 – Равносметка

І І - ри разказоид

/ почти час след изборната загуба /

И какво, като не ме преизбраха сега, как ще живея ?!

Седя глупаво пред телевизора, гледам резултатите, и не проумявам – как така, какво стана, та нали само преди седмица колко хора ми се клеха, че ще гласуват за мен, а така като гледам – излиза, че на всеки 10 души поне осем са ме излъгали!

То не че аз ... но кой политик говори само истини, кой ?! Да ида и да му се поклоня, че и да гласувам за него, така де, можеш ли насила да даеш някому надежда, той сам си я взима, пък после – той политикът виновен ! Хайде де, виновен !

Чувствам се странно, някакси изпразнен, някакси ... все едно - да тръгнеш към градина, да знаеш, че зад ъгъла има градина само за теб, и изведнъж хоп – и пред теб – ширнала се лична безкрайна пустиня !

Ни хляб ,ни вода !

Хубава равносметка, няма какво да се добави !

И защо ?

Защото някой не те е разбрал, а за какво бяха тези години, никой ли не вижда колко работи свърших, дъщерята се ожени в Австралия, синът стана бизнесмен, внука стана банкер, нямаше революции, хората тъкмо свикнаха да получават толкова, колкото им дадем, умрели от глад почти нямаше, за това ли сега ми вадят очите ?! И опозицията – все недоволна, все нещо друго иска, все търси под вола теле, сега да ги видя как ще се издънят, като блокирам ония сметки !

Ще се издъни ... друг път - нали като ме избраха, и с мен беше така !

Е, то ясно, че има нещо и за мен, мога до края на живота си изобщо да не работя, но за пред хората не бива, те няма да разберат, че властта дава всичко, но само ако и дадеш всичко – чест, достойнство, памет, сърце, душа, спомени, приятели, семейство, деца, дори любовник или любовница, ако се наложи !

Те, като са толкова... справедливи, могат ли да заложат толкова много

неща, а ?

Ееех, защо не можеше да има избори , без хората да гласуват! Все някак с опозицията щяхме да се разберем.

Да, ама сега аз съм опозиция !

Каква ирония, аз – в опозиция !

В тая държава все нещо не става като хората - два пъти едно след друго не може да те изберат, ако си в една и съща партия! Сега пък, като дойдоха тези на власт, съвсем нищо няма да се промени.

Другаде е спасението, в пътя, в пътуването !

А тука... който иска да си гледа миражи, тук-таме някой оазис, да живее тук, да се радва на миражите, да се храни в оазисите.

Аз не искам !

Хубаво нещо е властта, дявол да го вземе, жалко, че не се ражда човек с нея, жалко ...не може всички да сме царе все пак, някой трябва и да работи ...

Каква ми беше професията ? А, да, ама сега как да отида там, като им отрязох субсидиите, макар че така трябваше, нямаше начин, но сега какво ще правя, освен и аз ... то, Австралия не е чак толкова далече- все пак на тази планета е, пък и дъщерята ще помогне ...

В тая пустинна държава и една секунда повече няма да остана.

Тук не ме разбират и не могат да ме оценят.

Виж, в Австралия – там е друга работа !

Ден 39 - Аз живея в пустинята !

/ десет минути преди смъртта... и след това ! /

І І І – ти разказоид

Нямам време, имам не повече от десет минути .

Опитах се, Бог ми е свидетел, да казвам това, което мисля, и сега ме чака гилотината – дългия нож, който сънувах като малък, сега ще падне отгоре и ... толкова.

Край.

Тъмно .

Дишането не повдига гърдите.

Няма памет, няма болка, няма радост . Има ... ?

Тютюнът в последната лула свърши .

Вратата се отвори - колко обичам омразното скърцане на ръждясалите врати, а дори не съм знаел това - момиче ми дава чаша с вода, студена и хубава, дъхът ми спря за миг. Мама щеше да се гордее с мен, татко сигурно ще се напие, като научи какво е станало, в тълпата – мълчание, погледи и викове, смях, сълза само в лявото око на последния ми придружител отдясно, и пясъчен часовник за продан на най-близката сергия .

Пясъчен часовник, той пък какво прави тук ?!

Продавачът обърна часовника, и аз изведнъж - много късно ! – осъзнах, че всичко е пясък, всичко е пустиня, а хората сме като пясъка – един до друг, не се познаваме, дори когато ни смачка някой в шепата си, не ставаме по-малки песъчинки, а само по-малко хора , никой не говори , защото никой не умее , а дори и някой да може да говори, то останалите нямат сетиво, за да го чуят - всички живеем в пустиня, това е, всички, а аз съм опитвал да ги накарам да ме чуят...

Каква заблуда, как ли пясъкът трябва да има повече сетива от нас, за за може да ни чува, особено, когато ние самите не го правим!

Вече сме под ешафода, изкачваме стъпалата , гледам хората, но виждам песъчинки – малки, глухи, смачкани от някой, когото не познават, много по-малко хора от преди миг – гледат ме, чакат да им дам знак, сетиво преди смъртта си, а аз знам ,че не мога да направя нищо, че никой не може да направи каквото и да било .

И заплаках - какво пък, може малко сълзи да променят нещо, може нещо да покълне, но някак внезапвно надеждата ми вече беше в гилотината, в нищо друго .

Палачът бавно ме постави под ножа. Затворих очи и се надявах- дано все пак да оглушея, преди да падне гилотината …

Но само след миг, когато чух звуците на спрелия нож и възклицанията на публиката, точно като последната песъчинка в горната част на часовника – без мисъл, само по силата на тежестта – бързо, много бързо, никога не съм мислил, че една песъчинка може да направи това – измъкнах се , и хукнах !

Бягах, хората крещяха, не знаех кои са, не знаех какво точно викат, само усещах, че са приятели, че дори песъчинките осъзнават смъртта и не искат да умират преди да станат на прах в ръката на Времето, че дори няма нужда да имаш слух, за да чуеш най - важните неща - и бягах,бягах, паднах, пак бягах,

паднах и …

…когато се съвзех, лежах в къщи, жена ми и синът ми плачеха от радост, аз ги гледах и бавно проумявах, че онзи продавач с пясъчния часовник на сергията вероятно е бил Господ, който, кой знае защо, е решил да ми даде втори шанс, за да проумея нещо – може би как се живее, поне още ден, като песъчинка с песъчинките, как да мразя смъртта толкова, колкото и живота си, колко малка е границата между живота и смъртта – само един кратък звук или липсата му в голямата човешка пустиня .

Защото и аз живея в пустинята .

Както, впрочем, всички останали песъчинки ...

Стоян Д . Стоянов-Будаков