Тридесет крачки до Америка

Тридесет крачки до Америка

 Четири след обед декемврийско време. Здрачът вече захлупва селото. Бай Денчо облича шубата, нахлупва шапката със свалени наушници и тръгва на поредната си разходка из селото.

Та той по цял ден е в къщи. Не че няма домашни работи, които да свърши. В селска къща и селски двор винаги има с какво да се захване. Но ето - рече да си насмогне в резитбата на овошките – не става! В градината мокро, кално. Времето едно такова мърляво, ту преръмява от време на време,  ту мъгла се спусне. А и сняг няма. Ако завали, пък и да понатрупа, с удоволствие ще е навън да разрива снега, да се поразкърши. Сега единствената му гимнастика е цепенето на дърва за печката. А в стаята – ту пред телевизора, ту на компютъра.

Когато сърфира из нета, напоследък често му изкачат досадни реклами, които му натякват за ползата от десет хиляди крачки. Дразнят го, защото и без тях е наясно, че обездвижването потиска и смазва физически и психически. На него планинските пътеки са любимото му хоби. Но предпочита в лятна планина да броди, а сега е зима.

Но щом не вали и не духа пронизващо, бай Денчо не се сдържа в стаята.

 Ето и сега, излезе на улицата, прехвърли набързо вариантите за днес на маршрут  и пое по възможно най-дългия. Изкушаваше се, провокиран от рекламите за крачките, да преброи все пак колко ли крачки прави докато обикаля из селото? Времето е мрачно, но меко, и той тръгва спокойно без да бърза.

 Сигурен беше, че няма дълго да заангажира вниманието си с броене, затова реши още в началото да си направи една примерна сметка и после по нея да се ориентира за крайния резултат. Преброи  крачките си между два електрически стълба, после  преброи и стълбовете от пресечка до пресечка. Представи си мислено улиците, по които си беше планирал да мине, а той познаваше наизуст селото и така стигна до извода, че почти сигурно ще направи поне половината от рекламираните десет хиляди крачки, а това  вече си е добро постижение.

Удовлетворен от резултата по  пресмятането,той  бързо изостави темата за броя на крачките. Спомените, които се събуждаха в него като вървеше по улиците, силно и вълнуващо завладяваха съзнанието му. Връщаха го в годините, когато нямаше къща в селото, в която да не беше влизал.

   Бай Денчо има късмета да заработи като телевизионен техник, когато се появиха първите телевизори. Беше единственият в селото и района. Бързо стана най-таченият и търсен. Приятелите му често го задяваха, че някога най-важните в селото са били кметът, даскалът и попът, а сега – кметът, докторът и телевизионният техник.

Интересно време, но с много напрегнато ежедневие за Денчо.

От ранна утрин до късните нощни часове Денчо не се спираше. Сутрин го будеха да си дадат заявката за посещение преди да отидат на работа, а вечер замръкваше по къщите, докато работеше телевизията. От къща в къща търчеше с чантата да възстановява мира и спокойствието  в семействата:

- Олеле, Божичко, Денчооо, ела, че сме като умрели из къщи! Телевизорът спря...

 - Денчо, идвай! Ти баща, ти майка – децата реват у нас, не мога да гледат Сънчо...

-  Денчо, мачааа! Мачът ще изтървем. Идвай!...

- Ох, Денчо, телевизорът няма екран, /иска да каже - няма картина/ и само се караме с жената... Идвай, че се не трае...

И докато при българите това с кавгата  между съпрузите в повечето случаи биваше за подсилване на трагичността в ситуацията, то при ромите си беше направо  трагедия. Жените им почти винаги го отнасяха, като главни виновнички за повредите.

Най-големите проблеми и емоции бяха винаги пред Нова година. Въпреки богато претрупаните празнични маси, телевизорът бе най-важният гарант за доброто настроение. Не бяха малко случаите в новогодишни вечери Денчо да се завира в телевизора с поялника, а гостите да чукат чашите и да дават зор телевизорът да заработи...

Крачи бай Денчо и току вдигне поглед по стара професионална привичка към покривите, да види в какво състояние е антената, но антени вече няма. Тук-там стърчи на някой комин забравена вече изгнила летва с провиснала шина от антена като клюн на дремещ щъркел. Още помни какъв телевизор в коя къща е ремонтирал и с какъв дефект.

Спомня си и хората. С много от тях беше приятел. Други го уважаваха и взаимно се чувстваха като близки, но много от тях сега ги няма. Няма ги родителите на неговите връстници. В много от домовете и връстниците му ги няма. Няма ги и децата им.

Много от родителите се преселиха в квартала източно от селото под беломраморни плочи, а децата се пръснаха по света. И което е още по-лошо, внуците се раждат  и живеят по Европа, по Америка...

Улисан в мислите си, не забелязва, че вечерта вече е запалила уличните лампи.

 Като мине покрай къща с подновена мазилка, в модерен цвят боядисана, с нов покрив, с цветни тротоарни плочки пред входната врата, а вратата от лакирани дъски и обковът от ковано желязо, бай Денчо знае, че това е с пари от гурбет.

             Само че в хубавата къща, сега свети само един прозорец в приземния етаж. Останала е само една самотна баба. Децата й са с внуците й по Европа. По-нататък пуши коминът, но в къщата дядото е сам – бабата е някъде по Гърция или Италия да гледа други баби. В тази, двуетажната, никаква светлинка няма – и млади и стари, всички са в Англия. А тук живее негов съученик, на един чин са седели, и той сам. Жена му е в Америка да помага за внуците...

        Крачи Денчо под уличните лампи, като от време на време се спира пред някоя от къщите с тъмни прозорци, и му става тъжно. В тях някога е имало живот, гълчава, емоции, за които и той е допринасял да са хубави, а сега...

Носи в себе си спомените за приятели и познати и тайничко завижда на тези, които са из Европа. Те да рекат да си дойдат, ще могат дето има една дума и пеша да го сторят, а неговите...  оттатък океана. С въздишка се навива, че ако имаше суша до Америка, колкото и хиляди крачки да са до там,  ще ги извърви, за да види на живо най-малкия си внук.

И така, отнесен в наивни мечти и размисли, след повече от час и половина по вечерните улици, стигна и до пътната врата на дома си.

Сега като влезе в стаята, ще поразръчка огъня в камината, ще добави дърво и ще включи компютъра. Ще отвори прозореца на Скайп и ще чака внучето от Америка да му се усмихне. Малък Денчо като види дядо, ще се изправи на столчето пред монитора, за да покаже колко е пораснало момчето. Баба му там нежно ще го придържа да не падне, а то ще вдигне ръчичка и с пръстче, ще посочи тавана. Още не може да говори, но бай Денчо ще чуе:

- Ей толкова голям съм, дядо!...

Бай Денчо превърта ключа на пътната врата и тръгва по пътечката към къщата под голите клони на асмалъка. Остават му само тридесетина крачки до Америка.  

Андрей В. Андреев