След цял век непрогледност и тъма отворих подпухнали очи и се взрях в розовата мъгла пред себе си. Тя постепенно се отдръпна и разкри женско лице, чието изражение далечно напомняше на загриженост…от или за нещо си. Това лице беше привлекателно и дори се опитваше да ми каже нещо. Напрегнах всеки мускул на ушите си, но само ги помръднах, а ефект за прочуване не се и задаваше на хоризонта.
- Добре ли си?! Имаш ли нужда от нещо?
Боже, добра актриса беше! Даже в полусъзнание бях готов да се закълна, че й пукаше за мен, но ме подразни, че ми говори на ти. Отговорих, както ми дойде:
- Ъъпхвлъъ…
Бях сигурен, че е чула „Благодаря, няма нужда от нищо!“, което си беше съвсем вярно. Тя обаче извади телефона си и панически започна да набира някакъв номер. Предположих, че е 112, защото бързо вдигна слушалката към ухото си, затова запротестирах:
- Ккк..вломбрр…шшш…
И това предположих, че разбра, а то беше недвусмисленото „Не викайте помощ, добре съм!“. По всичко личеше, че преводът беше само в глават ...