Тротоар

  След цял век непрогледност и тъма отворих подпухнали очи и се взрях в розовата мъгла пред себе си. Тя постепенно се отдръпна и разкри женско лице, чието изражение далечно напомняше на загриженост…от или за нещо си. Това лице беше привлекателно и дори се опитваше да ми каже нещо. Напрегнах всеки мускул на ушите си, но само ги помръднах, а ефект за прочуване не се и задаваше на хоризонта.

- Добре ли си?! Имаш ли нужда от нещо?

  Боже, добра актриса беше! Даже в полусъзнание бях готов да се закълна, че й пукаше за мен, но ме подразни, че ми говори на ти.  Отговорих, както ми дойде:

- Ъъпхвлъъ…

  Бях сигурен, че е чула „Благодаря, няма нужда от нищо!“, което си беше съвсем вярно. Тя обаче извади телефона си и панически започна да набира някакъв номер. Предположих, че е 112, защото бързо вдигна слушалката към ухото си, затова запротестирах:

- Ккк..вломбрр…шшш…

  И това предположих, че разбра, а то беше недвусмисленото „Не викайте помощ, добре съм!“. По всичко личеше, че преводът беше само в главата ми и не достигаше до нея, което беше проблем: ще дойде линейка, полиция, ще се накачулят хора да снимат с телефоните си, а ми беше жизнено важно Маргарита да не узнае къде и в какво състояние са ме намерили точно днес, точно в този час. Версията пред нея беше, че съм в командировка в Свищов, а лежах в безпомощно състояние на пресечката на Дондуков и Раковска , обгрижван от досадна, макар и симпатична жена, която не познавах и не желаех това да се променя. Всеки мой призив, всяка моя молба да ме остави на мира не достигаше до нея, спъваше се някъде в пространството между двама ни и отлиташе в небитието. Трябваше да напрегна всичките си сили, за да изкарам нещо повече от нечленоразделни звуци, още повече, че още двама-трима досадника се спряха и се направиха на загрижени за здравния ми статус, което вече беше прекалено. А дори не знаех защо лежа на този скапан тротоар и защо виждах розова мъгла с проплуващи измежду облаците й непознати и нежелани лица. Напън…нищо. Още един…пак от същото. Нямаше да е лесно. Едно от лицата каза:

- Колата го блъсна, макар че той пресичаше на зелено…

  Ахаа, ето ти помощ от публиката на въпрос за …5000 лева. На този етап и за повече., но…ще се сетя, няма начин. Говорещата глава добави:

- Колата отпраши с мръсна газ, а човекът остана да лежи на тротоара. Помислих, че е мъртъв.

  Де да бях. Тогава нямаше да ми се налага да се свестявам, да се възстановявам и да давам обяснение на Маргарита защо не съм в Свищов. Жената проговори в телефона:

- Ало, Маргарита? Здравей, аз съм Ели. Ела спешно на Дондуков и Раковска, Кристиян го блъсна кола и е с опасност за живота!

  Ели?!? Аааа, Елиии, да, сетих се, тя беше причината да излъжа любимата си, за да се усамотя с нея в забутан софийски хотел за няколко часа забранена плътска наслада. Беше най.добрата приятелка на Маргарита и сега ми стана неудобно, че не я познах веднага. Какво тяло, какви гърди, каква страст!...Но Маргарита беше единствена, тя беше моя живот, който се разпадаше пред очите ми заедно с розовата мъгла. Този път ми се получи:

- Какво правиш, Маргарита не трябва да узнае!? Сега какво ще й обясняваме?

- Нищо няма да й обясняваме, тя не е бавноразвиваща се. Освен това отдавна знае за нас и ми каза, че се радва, че съм точно аз.

  Прииска ми се онази кола отново да се върне и да мине през мен. Отсега нататък животът ми се превръщаше в жалко влачене по макадам от угризания. Маргарита, Марги, моята радост, моят живот…През цялото време тя е знаела: докато нежно я държах за ръцете и прокарвах пръсти по ефирно израсналите й косъмчета, знаела е, докато й шепнех какво значи тя за мен, знаела е дори в миговете на най-близък интимен екстаз, когао се сливахме в едно фатално кълбо от бъдеще…желаех онази кола, тя трябваше да се върне и да довърши започнатото – да сложи ред в живота ми. Вместо нея обаче дойде колата на Маргарита. Затворих очи и се оставих на съдбата си, идваше моментът, когато разбираш, че от зле-то може да стане и по зле. Чух трясване на врата и забързани стъпки:

-Кристи, скъпи, добре ли си?! Дръж се, моля те, не ме оставяй, всеки момент идва линейката, ти си силен човек, ще преминем и през това!

Всяко нейна дума ме пробождаше в частта от мозъка, която отговаряше за съвестта – явно не беше съвсем закърняла. Силен съм бил – сила ли е да предпочетеш мимолетното пред вечното?! Сила ли е, вместо да вървиш по Твоята улица, а да се озовеш на тротоара на нейна пряка?! Сила ли е да лежиш със затворени очи пред съдбата си…

- Дръж се, приятел! Имаме още много да преживеем заедно.

  Този до болка познат глас ме накара да отворя очи – Юли, най-добрият приятел от детинството ми!? Беше дошъл заедно с Маргарита, а в очите му прочетох разкаяние и…истинска загриженост.

Започнах да се смея: отначало едва-едва, но смехът ме напъваше отвътре, изпълни ме като нагрят газ и изсвистя през устните ми. Кикотех се, макар всичко да ме болеше, задавях се от смях, и бях щастлив, защото…защото беше именно той.