Apr 27, 2008, 10:22 AM

^Трудно погребана любов^ 

  Prose » Narratives
1329 0 5
3 мин reading
 

      - Седни на по чаша чай! Имаме много да си говорим! Хайде, разкажи ми как си?Какво правиш? С какво се занимаваш? Колко си се променил! Не мога да те позная! Разхубавил си се! Всъщност ти винаги си бил красив - какви ги говоря!Нали не бързаш? Остани при мен! Сама съм, а не искам!

          Момчето седна на масата до нея и се вгледа в очите й! Липсваше му! Тя го прочете в погледа, който я бе пленил преди много време. Той я хвана за ръката и започна да говори:

          - Хубава си - както преди! Дори още по-изкусителна и привлекателна! Как съм аз? Добре! Справям се до там, докъдето сметна за необходимо! Много изстрадах, но и много неща научих за хората - лоши и добри! Научих, че няма съдба - има решения - правилни и неправилни! Научих, че времето не лекува - то забавя! Научих, че нещо не бъде ли изживяно на момента - то боли! Научих, че всъщност не е нужно да знаеш, за да можеш! Научих и най-болезнената истина - че човек, който е обичал един път - не обича втори! И човек, който е горял ,е претръпнал! Та, сладка моя, разкажи ми сега за теб! За нощите, изпълнени с болка и тъга, за дните, преживяла в самота, за сълзите, потънали в леда и най-вече ми припомни спомена...

          - Да ти разкажа за себе си? Нима искаш да те ругая и да показвам слабостта си? Нима искаш да те виня за лошия и неочакван край? Какво направи с мен? Виж ме! Пред теб ще се изправя и е време да призная... Дълго скитах, но не стигнах далеч. Вървях, но като че ли на място. Оглеждах се да срещна теб, но виждах само болка. Плаках, но ослепях. Стенах, но оглушах. Душата ми търсеше покой, но непокорна бе тя! Изневерявах на самата себе си. Предавах се и сили нямах да призная. Падах, но трудно ставах. Виках, но загубих глас. Сега се моля само да намеря спокойствието, което търсех години наред без теб! И пак на кръстопътя аз застанах, не намирайки пътя, по който да тръгна! Сега съм тук - незнайно защо, незнайно докога, незнайно как... Но защо ли ти казвам всичко това?!

          Тя замълча. В очите й напираха сълзи - студени и коварни, тежки и неизплакани докрай СЪЛЗИ! Той я гледаше и недоумяваше, че това бе момичето, което той обичаше. В този миг една сълза капна на масата. Двамата срещнаха погледите си! Очите им бяха пълни с болка и тъга. Две сълзи се сляха в една!Изгаряха да се докоснат, да се целунат, но болката надделя. Не изтръгнаха нито една дума - просто се гледаха!

          - Защо се върна? - Попита тя.

          - За да те видя! - Каза той.

          - Не разбираш ли, че ме боли?

          - Разбирам, защото същото изпитвам и аз.

          - Тогава защо го причиняваш и на двама ни?

          - Липсваше ми!

          - Липсвала съм ти? А къде беше през цялото това време?

          - Далеч.

          - Защо? От кого?

          - Далеч от самия себе си! Далеч, защото бях объркан. Далеч, защото не знаех какво да правя! Бях сам. Никой не ми подаде ръка. Всеки ми обърна гръб.

          - Бил си объркан? Ти си остана човекът, който е вечно объркан и не знае какво да прави. Ти си недоволният, ти си заетият, ти си чувствителният, ти си всичко онова, което аз мразя.

          При тези слова той се смути. Стана, целуна ръката й и каза:

          - Аз трябва да тръгвам! Радвам се, че успя да ми отделиш малко, но достатъчно от времето ти! Имах настина огромна нужда да те видя!

          Отправи се към входната врата. Тя стана след него, опитвайки се да го спре, но този път наистина беше много изморена. Реши, че така ще е най-добре и за двамата. Той отвори вратата и застана на прага, гледайки я в очите. От устните му, шепнешком, се отрони само едно: "Обичам те!" Обърна се и си замина. Просто тръгна на някъде, дори не погледна назад. Тя го следеше с поглед очаквайки, че ще се обърне, но той не го направи! От измореното й лице се отрони тежка сълза и се заби право в гърдите й! Той си отиде. Върна се, за да стори нещо, което беше забравил да направи преди време - а именно да се сбогуват!

          Затвори вратата, седна на масата и запали цигара. В дима тя видя лицето му. Заболя я, но този път беше лесно... На масата бяха останали две чаши от чай и една капка сълза... Край всичко това се запази споменът за една трудно погребана любов - тя и той!

 

 

Посвещавам на близките ми, които ми помогнаха да преживея всичко, описано по-горе! БЛАГОДАРЯ ВИ!

© Теодора Попова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Може ли цитат от интерпретацията и съответно от оригинала?!
  • Поздравления! Много добре се справяш с интерпретациите! Следващия път ще съм много щастлива да видя нещо сътворено изцяло от теб, предадено по твой си начин
  • Воистина Воскресе!Имащ право на свое мнение,но помни,че в Любовта ден с ден не си приличат, гледай по-оптимистично и не позволявай на крилете да се скършват!Винаги има надежда!Ако искаш да поговорим за това- обади ми се.
  • Съгласна съм с твоята гледна точка,но моята е коренно различна!Колкото и да обичаш,ако си се борил толкова,че си се изморил да се доказваш,естествено ще се предадеш,ако отсреща няма разбирателство и капка промяна!Изморена от неразбирателството и изморена от това да чака дъжд в пустиня!Истинската любов понякога скършва хубавите криле!!!Може би не съзнателно,но го прави!Но...всеки си има виждане и разбиране!Моето е такова каквото сам го описала!Ако някой не е съгласен,нека си подръжава на своето разбиране!Христос Воскресе!!!
  • Ако наистина обичаш трябва да се бориш за Любовта, а не да я оставиш да си отиде!Много изморена-това е несериозно.Изморена от какво?!Ако пред теб стои истинската Любов би трябвало да си окрилена!
Random works
: ??:??