Чудя се дали болезненото чувство от липсата на някои любими хора, изразено в „липсваш ми“, не се дължи на нещо много цинично и прозаично... Страха да не ги забравя:) Не изпитвам никакво задоволство или удоволствие от забравянето на хубавите неща. Всъщност бих желала да ми се напомнят по-често – неща като близост, като любов, като взаимна загриженост и взаимен интерес към мислите на онзи отсреща. Неща, които придават на образа на даден човек, който пазя в съзнанието си, една специфична топлота, жива мимика на запомненото до последната гънчица лице, изразителни жестове на запомнените крайници, интонации на запомнения глас и запомнените изрази, тактилно усещане на спомена за прегръдка:)

Когато „данните“ не се опресняват, запазеният образ постепенно се превръща в мъртва картинка, в някаква замразена във времето мумия на човек, която изобщо не можеш да „раздвижиш“ из ума си. Губиш усета как би реагирала тази човешка единица, какво би казала, как би се засмяла на ето тази шега, какво би казала в отговор... Губиш живата проекция на човечето вътре в главата си - и естественото непринудено взаимодействие с реалното човече:)

Аз затова съм казала отдавна, че ако изобщо стане дума за любовна връзка от разстояние – аз съм категорично аут. С други думи „ако ще ходиш някъде за близо година или повече, мило, давай да си теглим команда „Свободно!“ още сега“:) Майната му на това колко ще ме боли, поне ще боли ПО-БЪРЗО, без пропиляно време. Не съм от онези, дето великите планове за несигурното бъдеще могат да им запълнят емоционалните луфтове (на хлопащите дъски) в настоящето. Ако изобщо има такива хора:) Животът не е толкова дълъг, че да си го запълвам с чакане! Като на автостоп – едно е да се движиш нанякъде дори и с бавна и раздрънкана кола и съвсем друго е да висиш и да чакаш мечтания бърз и комфортен автомобил:) В първия случай получаваш дълго и наситено с впечатления пътуване, а във втория – часове изтъпяло чакане за едно бързо и бездушно фърррррр!... Ако мечтаният автомобил изобщо ти спре.

Всички си правим от лошите условия възможно най-добрите преживявания – и това е, което ни прави щастливи:) Чакането на „идеала“ не те прави щастлив за повече от ден – за сметка на това те прави нещастно-незадоволен през останалите дни до развръзката:) А тя не винаги е планираната – по закона на Мърфи ще е трагична, а по „закона на Бюджолд“ (така си го наричам, щото в нейна книга го прочетох) във всеки план се провалят поне три неща:))) Заради втория (одобрен от мен и от полевите ми изпитания) закон, винаги се радвам на първите три малки мал-шанса в нещо планирано. На четвъртия вече минавам на „Мърфи“ и почвам да проклинам:))

Ама общо взето нямам грандиозни розови очаквания за бъдещето:) А ако ще планирам да го ЧАКАМ това незнайно бъдеще със скръстени ръце, съвсем ми се отщява:) Да планираш ЧАКАНЕ е пилеене на загубата на време:))) Пълна „наукология“:)

Ако нещо е зависимо от мен – ОК, скачам, тръгвам, правя разни неща, дори и привидно невъзможните. Но да седя и да ЧАКАМ нещо, което ми се иска, е много против природата ми:) Аз съм по-скоро на принципа „Нема начин да нема начин“, отколкото на принципа „така си е, примири се“. Примирявам се, когато наистина няма какво хубаво да направя - след хиляди разумно обмислени опити и стотици саможертви. А ако нямам какво хубаво да направя по някакъв проблем – защо изобщо да си занимавам ума с него?..

И забравям. Чисто подсъзнателно се включва някакво защитно реле в черепната ми кутийка, което след дълги мъки изтрива излишните терзания, заемащи РАМ-памет.

Ето това ме плаши. Не толкова самото отсъствие на човека, не толкова болката от това отсъствие, която може да продължи да ме мъчи и доста дълго. Плаши ме перспективата МНОГО СКОРО да забравя какво хубаво съм изпитвала към него и за какво изобщо ме боли от липсата му, загубата на това хубаво и сладко НЕЩО, което все още имаме помежду си. Плаши ме мисълта, че ако се появи отново твърде късно, повече ще го виня за пропуснати ползи, отколкото ще се радвам непринудено на дългоочакваното му присъствие:) Страх ме е да не изгубя собствените си тъй сладки за изпитване чувства към него – което си е пъъълен егоизъм:)

И така – посланието ми към човечеството (колко претенциоооозно звучи!:) е:

Не карайте любимите си хора да ви „липсват“ твърде дълго:) Празнотата от загубата на чувство за любов е не по-малко гадна от болката от липсващата любов – и почти винаги е следствие от второто;)  Не съм сигурна дали се изразих достатъчно ясно относно разликата между двете, но ако изпитвате съмнения – четете втори път по-задълбочено :Р На всички ни е ясно, че времето лекува всичко – но никой от нас не може да каже КОЛКО точно време имаме;) Така че нека го използваме за най-прекрасните неща. В крайна сметка нищо няма да си приберем в гроба освен усмивката на задоволство от пълноценно изживяния живот – а след себе си ще оставим хубавите спомени, които сме дали на живите. Това е нещото, което наричам „win-win” завършек;)

Животът се случва тук и сега, във всеки един момент:) С колкото повече хубави неща го напълним – толкова повече хубави спомени ще имаме, като запас от позитивизъм за кажи-речи неизбежните моменти на временно отчаяние в бъдеще;) Моят залог за бъдещето е да изживявам СЕГА най-хубавото, което ми позволява съвестта – а не да изживявам СЕГА мъки с надежда за по-добро в края на тунела:)

Тук и сега – без „липси“ и спънати в краката настоящи мечти. Нека любовта и мечтите не си достигат срока на годност преди следващото зареждане;) Нека нещата между хората се случват или поне се ПРАВЯТ на живо, а не в някаква болна фантазия.

Пожелавам го на всички.