Твоите устни са виновни
Червени, зелени, сини, виолетови, жълти отблясъци. Очи. И поглед, вперен в един отминал миг. Рисувам щрихите на лицето ти на моя прозорец. И после докосвам стъклените ти устни. Не се усмихваш като преди. Сълза. Малка, тихо пронизваща, изпиваща, студена, тъжна сълза. Няма те отдавна, но все си мисля, че си тук. Ако можех да се науча да не докосвам хората, когато знам, че ще избягат, сигурно щях да съм разбрала, че никога не беше идвал наистина в света ми. Улици. Светлини. Облаци. Влакове. Пътници. Разминаване. Статично електричество. И болка. Болката от това, че вярвам. Вярвам в теб, мой черно-бял тъжен сън. Синя тетрадка и обич в нея. Казвам много, а всъщност нищо не казвам, мълча, защото не намирам нужните думи. Няма ги в мен, нито в речника, няма ги никъде. А ти ме чуваш и разбираш. Вътре в теб е като в мен - празно...
Твоите устни са виновни.
© Ирен Попова All rights reserved.
