Той не я обичаше, но тя беше отдавна в живота му и той трудно би се разделил с нея завинаги. Тя го правеше слаб, а тя беше силната. Имаше само едно име.

Беше хладна и бавна, може би беше и красива, но той никога не я беше виждал. Беше я усещал толкова близко до себе си, толкова добре я познаваше, че почти беше изградил един образ в съзнанието си, който постоянно се опитваше да коригира, защото всеки път я усещаше малко по-различна, по-променена от предишната им среща и още по-близка от тогава.

 Тя често идваше при него. Обичаше да остават насаме, защото само тогава можеше да властва над него необезпокоявана от никой и от нищо. Тя го обичаше, както обичаше всички останали. За нея той беше една от всички онези изтерзани души, но когато оставаше с него, забравяше за останалите и се наслаждаваше пълноценно на това, което прави.

 Когато идваше при него, той я чувстваше толкова близка, толкова интимна... само негова, но истината беше, че я споделяше с много други самотници. Може би тя беше единствената му утеха и понякога той дълго мислеше, пушейки поредната цигара, че може би е прекалено привързан към нея, че може би за него тя  е единственото спасение от всекидневната горчивина... спасение от живота.

 Тя идваше и го обладаваше изцяло, уморяваше го бавно, малко по малко, а когато го почувстваше напълно изтощен, а себе си - достатъчно задоволена, лягаше до него и го прегръщаше с такава нежност и странна хладнина, че в тези моменти той я чувстваше така интимна и сладка, че му се искаше да не го напуска.

 Може би след време той щеше да се привърже още повече към нея и щеше да осъзнае че я обича, да я пожелава все по-често и по-силно.

 Нейното име беше Тъга...