Още от първия момент, в който я видях, я обикнах. Знаех, че ще я обичам до края на живота си...а може би и след това. И как да не я обикнеш… А дали тя ме обичаше? Не беше нужно да ми казва. Можех да го почувствам в погледа й. Очите, с които ме гледаше изразяваха толкова много любов, която не може да бъде описана дори в творбите на Шекспир.

Обичах начина, по който се втренчваше в мен и постепенно сериозността й преминаваше в усмивка. Усмивка, която се помни дълго. Очите й се присвиваха и почти се загубваха под алените й и топли бузи. Белите й и подредени зъби, караха цялата стая да се озари със светлина, с която дори Слънчевите лъчи не можеха да се конкурират. Чипото й носле се бръчкаше всеки път щом се усмихне. (Любимата ми бръчка!) Ситните й къдрици пружинираха всеки път, когато се затичваше към мен, за да ме прегърне. Ръцете й се увиваха като лиани около врата ми. А захвата на прегръдката й беше толкова силен, че дори спираше дъха ми. Ако някой минувач ни видеше, можеше да си помисли, че не сме се виждали с години, а ни бяха разделили само няколко часа.

Знаех, че истинската любов съществува. Сега вече го и чувствах. Истинската любов. Тя. Моята дъщеря.