Тя
Тя вървеше по улицата и единственото, което можеше да усети, беше потта, стичаща се по разголеното ù тяло. Беше пладне - най-горещата част на деня. Тя нямаше посока, просто вървеше и търсеше нещо. Какво беше то? Ами щеше да е хубаво, ако и тя знаеше...
Тя беше млада - само на 17. Но беше изживяла доста повече от своите връстници. Беше загубила родителите си. Е, не ги беше загубила буквално. Те бяха живи, но бяха разделени и живееха на хиляди километри от тук. Тя имаше по-голям брат, но той беше наркоман и от няколко години никой не беше чувал нищо от него. Още преди да пропадне, беше мълчалив и вглъбен в себе си. Никой не можеше да надзърне в душата му...
Но нека се върнем към нея. Тя продължаваше да върви. Надяваше се да срещне някое познато лице - някой, който можеше да ѝ даде поне надежда. Тя нямаше приятели, нямаше и гадже. На един купон беше прекалила с алкохола и едно по-голямо момче се беше възползвало от мъртво пияното момиче, което отдавна заглеждаше в училище. Имаше няколко момичета, които се държаха мило с нея, но това беше само от съжаление. Те ѝ обръщаха внимание, защото въпросното момче беше разказало на цялото училище за случилото се с нея и твърдеше, че секса не бил хубав. Но лъжеше. Беше му харесало. Искаше да ѝ се обади, но егото му не му позволяваше...
И така тя имаше само себе си на този свят. И Бруно. Бруно беше плюшено мече. Беше единственото нещо, което ѝ напомняше за хубавото детство. Напомняше ѝ за семейството - все още цяло и щастливо. Но тези дни бяха отдавна отминали.
Когато нощем се почувстваше самотна, заспиваше с мисълта за всички празници, за всички усмивки, за всичкото щастие, което беше напуснало живота ù и не искаше да се върне. Но въпреки всичко, въпреки самотата, въпреки болката, която би трябвало да изпитва тя се чувстваше щастлива, някак в еуфория - беше открила забравен опияняващ подарък от брат си...
© Димитринка Симеонова All rights reserved.
