Тъгата ...
1 min reading
- . Пролет е навън, но светът се тресе горестно от войни, земетръси, всевъзможни стихии ... Излизам тази сутрин за литургия, а пред съседна сграда (необитаема) - седнал младеж, с недопита бутилка бира ... В храма се моля за него, да излезе от безпътицата ... Да му помогне Господ ... И войните да спрат, най-сетне ... Но защо ли, отдавна и на всяка крачка - мен сякаш постоянно ме преследва някаква неудовлетвореност, с горчивина ... А все по-осъзнато в последно време, тъгата е тъй неразделна от мен, може би за другите - незабележима ... Още от малка, винаги съм се втурвала във всичко с неудържима емоционалност, дори понякога, възторжено ... Но, после - Бог само знае защо, обзема ме недоволно безпокойство, с натъженост ... Даже и когато съм постигнала, някакъв си успех в живота ... Опитвала съм да се спася от тъгата с ирония, по-точно - иронизирайки себе си, най-вече ... Безуспешно, нищо не помага - така и поне веднъж не можах да извикам с усмивка: “Сбогом“, на тъгата ... И отдавна свикнах с нея, но мисля - не е ли виновна все пак, прекалената ми чувствителност ... Или по-скоро, моята искреност - безпощадно- унищожителна ... Но, колко боли от разочарованието, като разбереш, че си се доверил на лъжовен приятел ... И ти - не си единственият, за огромно съжаление ... Ала напоследък - тъгата зачестява печално при мен, с най-жестока, с най-безжалостна болка: “рано чезнат сърца, толкоз обични ... Вече рани да броя, невъзможно -
и дъх не взела от предходна болка, . . влей ми сили да продължа, Господи…
И нека бъде волята Твоя ..." . . . ДораГеорг
© Дора Пежгорска All rights reserved.
