...в началото беше светлината,озарила целия всемир,без дни и нощи,без време,без пътища
безкрайни,без живот и смърт,без добро и зло,без мисъл,една абсолютна светлина белязала
раждането на Тъжния Бог,родил се от нейната сянка,в една безкрайна пустота на вечната
тишина,където отекна първия звук на повеляващия му глас.
"Аз съм бог"
И така се възприе и така прие повелята му, светлината и му рече.
"Ти ще бъдеш Тъжен,защото самотата ще бъде твоята съдба"
След тези думи,Бога заплака.Надигна се първата буря,отекна първия гръм страховит,заваля
дъжд от сълзи и там където паднеха се появяваше земя,първата материалност във всемира.
Издигаха се планини,появяваха се долини,потичаха кристални реки,изникваха дивно зелени
гори.Един нов, непознат свят се надигаше,съвършен в своя първи миг,чист,изваян от тъгата
на Бог,изтъкан от съдбовните нишки на неговите сълзи,горчиво осъзнали самотата,онзи тесен
път,без край,без начало,по-който душата скита смъртно ранена от една неспособна да надмогне
повеля,сломяваща всяко едно съществуване,дори и божествено.Бурята отмина,дъждът от сълзи
спря и Тъжния Бог усети как тъгата избледнява,погледна към творението си и отново гласът му
отекна в безкрая,повеляващ.
"Да бъде живот"
И появи се живота в този свят новосъздаден,съществувания които да го населяват и да живеят
в хармония с него,свободни,необременени от мисли чувства,надежди и мечти,щастие и болка.
Различни те по форма бяха,но по замисъл единни,лишени от самотата,безгрижни с взор способен
да обгърне безкрая.Богове на живота свой те бяха,но и на инстинктите,които ги обрекоха още от
първия им миг на съществуване на подчинение.
Видя Тъжния Бог техния инстинкт за живот и отсъди.
"Наричам ви животни,защото никога не ще надмогнете своето съществуване"
Но самотата отново отекна като ехо в същесвуването на Тъжния бог,белязано от мисъл,
единствената котва хвърлена в океана на хаоса в който беше роден и макар и изпълнен
със първичната светлина,явяваща се устои на началото и негова първопричина,очите му
в този миг бяха слепи,замъглени от една последна сълза,която се отрони и беляза раждането
на едно същесвуване,твърде различно от всички други населяващи света.В очите му имаше
гордост,мисъл и стремеж към съзидание,ръцете му тръпнеха в копнеж да повеляват,в краката
си притежаваше силата да извърви безкрая,ала единствено в сърцето си то криеше най-голямата
си мощ и слабост.
"Как да те нарека,творение мое-попита го Тъжния Бог-защото на теб ти дарявам избора"
"Наречи ме Човек"
Тъжния Бог се усмихна и каза.
Така да бъде,ала ти си ми като син,затова не ще се крия аз пред теб,само зад гласа си
повеляващ"
И прие Тъжния Бог формата на човека и застана пред него като пред равен ,отхвърлил от
себе си своята божественост,венеца на Творец и...

...така започна тяхното приятелство,по-чисто от всичко друго на света,но самотата не чезнеше,
тя постепенно задълбаваше,изчакваше удобния момент да нанесе смъртоносния си удар,
твърде неподвластна бе тя,особенно за Боговете,жестока,рушаща светове,съдби,забиващ
се кинжал в безброй души,неспособни да осъзнаят,че онова пропадане в бездната в търсене
на съвършенната мисъл,ще бъде гибелно,мъчително и бавно..В началото,недостижимото
осъзнаване на избора,криеше възможността волята да се пробуди и обхване съществуването,
да се превърне в безпределна сила,воля за нещо повече от смислено съществуване,за едно
неизбежно пробуждане.Митът за Тъжния Бог загатваше за същинското начало,започнало не с
избора,онзи съдбовен дар даден на човека,а с неговото осъзнаване и овладяване,с неговото
опитомяване,разкриващо един път водещ към колоната на всички колони крепяща всичко,
Кулата на върховната Истина,вечната тайна която дори Бог не можеше да разкрие без да
застраши съществуването си.Но би било грешка ако се предположи,че Тъжния Бог създаде
човека именно с тази цел,(една безлика идея,която не лазеше в чисти съзнания,а се отдаваше
на такива отдавна превъзмогнали своето аз и приели лицата на своите кошмари,тяхната най-голяма
сила,от която опиянени се терзаеха и размишляваха за поредната шепа прах хвърлена в лицето на
Съдбата,онази безлика мисъл,която твърде прибързано ги съдеше)защото единствен Той най-добре
познаваше самотата и я обикна,една болка,която го караше все повече да избледнява и разбира...

...онзи съдбовен път,който щеше да извърви неговото творение,онзи далечен зов който теглеше
човека отвъд необятния хоризонт,твърде далечен за Тъжния Бог,стремежът му да проникне отвъд
всичко със вечно търсещия си поглед,пресичащ невъзможни граници и в последствие очертал
неизбежната и твърде неосъзната бездна между себе си и Създателя си,която щеше да ги раздели.
И въпреки това тяхната дружба бе толкова съвършенна,че дори осезаемоста на постепенната
неизбежност,изглеждаше безкрайно далечна,нелепа и необмислена,като всяка една възможност
за съзерцание на фона на умиращи идеи,твърде несъвършенни в опитите си за безсмъртие,
крепящи се само поради своята причинност и примамливата си антиморалност.
Бих искал да можехте да видите тяхното приятелство,толкова непосилно красиво бе то в края си,
като залез към който вървяха без страх от приближаващия мрак,но уви пътят на Човека бе
невъзможен за Тъжния Бог,който в един безкраен миг изпълнен със непосилно страдание,осъзна
твърде дълбоко избора,онази свободна воля,онзи лишен от обсоятелства и причинности поглед,
създал мисълта като свой пътеводител в лабиринта на вечните илюзии.В този безкраен сам по
себе си миг, Тъжния Бог се сля с избора,с онази вече връхлитаща неизбежност,която го обгърна,
като вятър.Освободил съзнанието си от всичко,Той му се остави.Истинския избор никога не беше
съществувал,просто една сянка криеща се в мислите,недосегаема и прекалено съвършенна за да
се превърне в реалност,желаеща един последен танц,тази нощ,преди нейната мистичност да се
превърне в шепа прах,процеждащ се изпод пръстите ти,безумецо,Бог на Бурята на отрицанието,
ти жадния за предрасъдъци и изкривени идеали с които никога не ще задоволиш първичната си
същност,жадна винаги за още,погълваща цели светове.Можеш ли да видиш отвъд избора,белязал
те още в утробата на битието,спасил те от хаоса и реда и оставил те жаден,лишен от себе си в
пустинята на твоето непрестанно съмняващо се в Истината съзнание,само за да осъзнаеш избора
си,който единствен притежаваш, да надмогнеш стремежа си към съвършенство и да си спомниш
кой си в същност,не Творец на илюзии и лъжлива хуманност,кланещ се пред идоли измислени,
единствено шепот в мисълта,неспособна да осъзнае собственото си осъзнаване,а просто Човек.
Забрави ли името свое,което сам си отреди или срамът от този първи избор вече те е заслепил и
ти слепеца си се насочил към океана на глупоста,към онази безбрежност,която се надяваш да те
отведе до твоя дом,отдавна изгорял,погълнат от пламъците на времето,чиито овъглени останки
все още с носталгия притискаш към гърдите си ридаещ,изпълнен с омраза и въпроси,чиито
отговори те водят все по-напред в пустоща на вечната Истина,която ти е отредена,Истина твърде
болезнена за крехкото ти величие,крепящо се на едно противоречиво осъзнаване,възприето
единствено като следствие,пред което покорно си свел глава неспособен да видиш липсата на
жестоката Съдба стоварила се върху плещите ти,но ти отхвърлил я с лекота,рухваш заради
една лъжа врязала се в теб самия който пренебрегна далечното си начало,белязано от една
божествена сълза...

"Виждаш ли всичко това сине мой"
Kaза веднъж Тъжния Бог на Човека.
"Да Създателю.Този свят е толкова е толкова необятен и чист.Как бих искал само да мога да
извървя всички пътища,да погледнa отвъд всички хоризонти и да се извися над всичко с
криле като на птица и да обхвана с поглед цялата тази красота,за да я съзерцавам вечно"
"Ти ще го направиш сине мой,такава е твоята Съдба,белязала те с избора,който скоро ще
осъзнаеш"
"Тогава да тръгнем още сега към хоризонта Създателю,към онази неизвестност теглеща
сърцето ми"
Тъжния Бог се усмихна,но поклати глава.
"Хоризонта е безкраен сине мой,а аз...не мога да извървя безкрайността,нито да поема с
теб по твоя път.Вече не мога да възпирам копнежа на сърцето и да те отклоня от онзи зов.
Ти си мой син за това тук пътят ни разделя се"
"Създателю,какво говориш"
"Не тъгувай,позволи на сърцето си да бъде твоя компас в предстоящия ти път и приеми
последния ми дар,защото познах самотата,но не ще познае я синът ми.
В този миг гласът на Тъжния Бог се извиси за последен път повеляващ и като титаничен гръм
разтърси устоите на съществуването.
"СЪЗДАДОХ ЧОВЕК,НО ТОЙ Е ИСТИНСКИЯ БОГ,А АЗ БЯХ ПРОСТО ЧОВЕК"
Видя човека как една сълза се стича от очите Му и как се превръща в ослепителна светлина,
постепенно оформяща същество подобно нему,но и някак различно след което Тъжния Бог,
просто избледня и изчезна.Толкова силна бе волята Му да спре съществува за да може човек
да поеме към съдбата си,че дори Светлината разбрала избора на Сина си,не успя да го възпре
и в неописуемата и тъга се роди Мрака,предизвестен от първия ален залез,огрял света и
обагреното в сълзи лице на човека,рухнал и ридаещ за саможертвата на своя Създател,
нечувстващ прегърналите го нежни ръце на съществото и триещи изгарящите му сълзи,
невиждащ падащия мрак спускащ се над света,нечуващ плача на всички живи същества
почувствали дълбоко в себе си края на своя Създател и за миг надмогнали инстинкта, от
очите им потекоха сълзи.Дори Мрака заплака,ала сълзите му мигновенно се вледениха заради
неговото студено сърце и събирайки ги в шепата си,той ги разпръсна по-тъмния небесен свод
и те засияха над застиналия в тъга свят,който повече никога нямаше да бъде същия,разтърсен
из основи от онези последни слова ,прекалено самодостатъчни,бележещи Началото,онова
което ние никога нямаше да съзерцаем със вечно търсещи безкрая,тъжни очи хранещи се
с недообмислени безкрайно истинни илюзии,задоволяващи единствено агонизиращия ни ум,
вехнещ сред шепоти,рухнал твърде дълбоко в сивотата на умиращия ден на вечните спомени
и всичко това на фона на първия залез огрял окъпаното в кървави сълзи лице на Човек.
"Избора"
Прошепна Човек,а над него все още като далечен шепот в нощта отекваше...

"...СЪЗДАДОХ ЧОВЕК,НО ТОЙ Е ИСТИНСКИЯ БОГ,А АЗ БЯХ ПРОСТО ЧОВЕК"

Пояснителни бележки
относно "Мита за Тъжния Бог"

Въпреки трудностите около началото,аз бях длъжен да се впусна в неговото търсене,не в
търсене на посредствеността,така любима за мнозина,превърнали писането просто в задължителен
инстинкт,гарантиращ пукаща се по шевовете банкова сметка,не в търсене на поредния усукан
термин чието обяснение е изложено в скромните пет тома,изпълнени с хиляди препратки към
други термини,не в търсене на онази "материалност",приспала със всички наричащи се
(твърде наизустено бих казал) УЧЕНИ и заразила ги със така срамната болест наивност,
граничеща с безликото невежество,а в търсенето на Началото или казано с други думи едно
пътешествие от Логоса към Мита.Всъщност Абсолютното начало винаги е било непознаваемо
и винаги ще си остане,независимо от титаничните напъни на "великите"умове да го възродят,
изтупат от прахта и пред блесналите прожектори скромно да се усмихват един на друг,
ала ние Философите знаем цената на този фарс,познаваме този блясък на моментната слава
и вече твърде отегчени протягаме за поздрав ръка към поредните злощастно"номинирани"
онези който от утре ще заемат мястото на гордия Атлас и ще поемат целия свят на плещите
си подмамени от върховния миг на слава,докато тяхното начало избяголо благоразумно от
сцената и оставило овациите на някой друг се пропива със заработените от ролята пари,
някъде надалеч от озверялата за сензации цивилизация.
Началото е невъзможно за познаване,така е и с всичко същесвуващо преди мисълта,
защото говорейки за дълбокото завръщане,съществува една ясно очертана граница,
която разграничава всичко на две-от едната страна е първия миг на човешкото сътворение,
мисълта,нашето лишено от разбиране често повърностно същесвуване,нашето гордо Аз,а
от другата е мигът на сътворенито на...хм първата материална прашинка в пустотата от
където е започнало да се върти по енерция колелото на сътворението,раздрало платното
на невежия художник дръзнал да се нарече Създател и няколко секунди след като съзряло
четката в неговата ръка,светът бил разкъсан от предсмъртни писъци,неизбежни,задаващи
въпроси,молещи,умоляващи за тишина,празни,безподобни,като израждащия се от четката
заблуден свят.Mисълта не може да се върне по-назад от първия си миг,заточил я на
безлюдния остров на материалността,нито да погледне отвъд себе си,защото тя се явява
всичко,без нея ние сме просто празни обвивки подчиняващи се стриктно на страстите си,
които в един миг започват да приемат смисъл,опасен заради своята достижимост,онзи
бленуван оазис по-пътя към Истината,каращ те да преоткриеш надеждата в себе си,която
ще погуби те в последствие,теб заложилия всичко в едно последно усилие на сляпата
вяра,една последна капка вода в манерката,изгаряща рухващото ти съществуване,
вкопчило се в последната си мисъл,надяващ се,че ще въздигне го отново,готов на всичко
за една почивка.Избрах мита,поради факта,че тази форма на разказване е наи-подходяща
за началото,онова начало,което всички ние търсим,похабили мечтите си,отрекли се дори
от жалкото си величие,наречено човек,един връх на който едно презряно съществуване се
е възкачило,дращейки със зъби и нокти,божествено само за себе си,но кланящо се на
онези демони,онези презряни от битието жалки мародери,крадящи мечти,където гордостта
ни е тяхната разменна монета,изпаднала съмнително лесно от ръката им.Всъщност това е
история отвъд мита,за избора отреден на всеки от нас и за онова осъзнаване на неговата
липса,което представлява единствения истински избор,намиращ се отвъд разбирането и
осъзнаването,подлежащ на съзерцанието на бекрайната мисъл,неука и наивна,но несломима
в полета си в търсене на нови светове,истинския творец,ковящ всемира,под строгия поглед
на Съдбата,ковящ самата Съдба,докато там някъде(макар и самия аз да не знам къде)
продължава да отеква последната повеля на Тъжния Бог...

"СЪЗДАДОХ ЧОВЕК,НО ТОЙ Е ИСТИНСКИЯ БОГ,А АЗ БЯХ ПРОСТО ЧОВЕК"