Тъмен коридор
Тъмен кръгъл коридор. Ключът за лампата е повреден отдавна. Пристъпвам бавно, с тихи стъпки. Без фенер. Без минало. Без бъдеще. Настоящето - подаръкът, обвит в черна хартия.
Отварям първата врата отдясно. Озовавам се в блатиста местност. Мъгли. Крякащи жаби. Голи, изсъхнали и прихлупени дървета. Пожълтяла трева. Вятърът - духовият инструмент, който напява траурните песни в съзнанието ми. Започва да вали. Скривам се под едно дърво. Листата са отдавна потънали в блатото...
Прехвърчат светкавици. Една от тях разцепва с огнения си език дървото, в близост до моето.
Може би е време да си тръгвам...
Отварям лекичко вратата отляво. Нощта ме обгръща с лунното си сияние. Звездите блещукат в небето. Носи се уханието на упояващите рози. Щурците свирят мелодично с малките си цигулки. Реката нашепва песните на самодивите...
Лягам в меката трева, приканваща ме като ръцете на любимия, когото никога не съм имала...
По някое време се събуждам от воя на вълците. Те се приближават. Приближават се!
И може би е време да си тръгвам...
Отново съм в тъмния коридор. Сънувам ли? Къде е светлината!? Да го направя ли...
Открехвам последната врата...
Този път съм на морския бряг. Без сиви мъгли. Без непрогледни нощи.
...
Просто пясъкът, усмивките на хората и изгревът...
© Есенен блян All rights reserved.
