Jul 17, 2007, 5:42 PM

Тъмно 

  Prose
1140 0 1
9 мин reading

Тъмно


Като се замисля, нещо сякаш открай време се бе опитвало упорито и напразно да ме предпази от онова, което се случи или поне да го отклони и забави. Наречете го предчувствие. Наречете го интуиция. Всъщност е страх - интуиция имат само чувствителните и страхливите - другите не се нуждаят от това допълнително сетиво, за да се защитят. Беше страх. Страх от тъмното.
---------------------------------------------------------------------------------------

Започнах да колекционирам всякакви неща, които сътворяват и задържат светлината, още като съвсем малък. Първо бяха няколкото джобни фенерчета - за всяка нощ от седмицата имах определено фенерче, с което си светех под одеалото, докато заспя. Не обичах да заспивам на тъмно, нито да стоя сам сред тъмнина. Не, че това, което изпитвах, бе панически ужас, съвсем не. Но бе едно натрапчиво, тягостно усещане, никога не позволяващо ми да запазя пълно спокойствие сам в мрака. И аз, и родителите ми мислехме, че с годините, с порастването ми този страх ще изчезне. Само че не стана така - остана си почти непроменен, промени се само колекцията ми: тя нарастна доста и вече държах предметите в сандъче с катинарче, което съхранявах в стаята си, а когато пътувахме, винаги го взимах със себе си. Благодарение на усилията ми, родителите ми отдаваха отказа ми за раздяла с него на силна колекционерска страст, странност на запален колекционер. Истината беше, че обичах да е край мен. Изгоряла крушка пък можех да сменя още от шестгодишен.

Навлязох в пубертета, а нощем заспивах на включен телевизор, не защото течащото по канала ме интересуваше... Почти ми доставяше удоволствие да подреждам и пренареждам предметите в същото сандъче и пръстите ми безпогрешно намираха всеки един от тях, без да се налага да гледам съдържанието на сандъка - запалки, свещи, кибритени кутии, фенерчета с различна форма и размер, батерийки с разноцветни диоди, дори газена лампа и старинен фенер, които бях открил на тавана на дома ни и представляваха гордостта на колекцията ми. Даже фосфорни фигурки.

Онази вечер обаче баща ми не взе част от багажа ми, в която бе и сандъка, защото, по зла ирония на съдбата, крушката в стаята ми изгоря в последния момент преди тръгването ни. В тъмното и суматохата покрай забавянето ни, той пропуснал едната ми раница и потеглихме без нея, а аз установих стряскащата й липса едва след като се разтоварихме във вилата ни. Добре, че с Анна спяхме там в една стая, помислих си аз. Не ви ли казах за Анна?! Сестра ми, по-малката ми сестра и по-голямата смелчага от двама ни. Всъщност тя бе по-добра във всяко отношение, а аз, вместо да се дразня или да й завиждам, я обожавах именно заради това. Анна бе чудесна, просто чудесна - най-невероятното момиченце, което някога сте виждали. Мама и татко понякога ме оставяха да се грижа за нея, но аз имах чувството, че по-скоро тя се грижеше за мен: разбираше ме по-добре от всеки друг и самото й присъствие ме караше да се чувствам по-сигурен и спокоен. Схватлива, жизнена и буйна, често успяваше да ме увлече в игрите си. Така щеше да стане и втората вечер от ваканцията ни на вилата, ако онова неумолимо, невидимо течение на предопределението не ме бе повлякло безвъзвратно след себе си.

Мама и татко бяха на гости в съседна недалечна вила. Трябваше да ги придружим, но домакинята там беше една противно мила и любвеобилна лелка, постоянно натрапваща ни вниманието и милувките си, и аз, все още в лошо настроение заради забравеното сандъче, нямах никакво желание да я търпя. С помощта на сладкодумието на Анна, също неочарована от идеята за гостито, убедихме родителите ни да отидат без нас. Колебаеха се, но посещението трябваше да е кратко и наблизо, а ние обещахме да си играем кротко вътре, докато се приберат. И така, те заминаха, а Анна, веднага щом се скриха зад завоя на горския път, със съзаклятнически глас ми предложи да ловим навън светулки. Обожаваше ги, а сега, в топлата лятна нощ, пламъчетата им проблясваха иззад прозорците, сред тъмните, стройни стволове на боровете. Аз обаче пред тази лудория предпочитах да се захвана с новата си книга-игра. "Хайде - умоляваше ме тя. - Представи си, че с тях ще попълниш колекцията си". Големите й, убедителни очи ме гледаха лукаво в опита си да ме примамят. "Само че после ще ги пуснем пак на свобода, разбира се" - завърши укорително тя.

Може би щяхме все пак да избегнем неизбежното, ако я бях послушал тогава. Но някакъв механизъм вече се бе задействал и сякаш бе стартирал обратно броене до онова, което ме беше дебнало от години. Аз се заинатих и Анна бе принудена да остане заедно с мен вътре в стаята, вместо да организираме лов на светулки.

Малко повече от половин час бе минал от престоя ни сами, когато изведнъж времето рязко се промени. Онази специфична, тръпчива миризма на нощния въздух, натежал от насъбралото се електричество, сподавеното скърцане - стенание на върхарите на боровете и приглушения далечен тътен, нахлули в стаята през отворения прозорец, безпогрешно ни подсказаха, че наближава буря. При първия напор на поривистия вятър аз затворих прозореца и за по-сигурно заключих вратата. Едва сторил това, мъглявата пелена на дъжда падна навън. Гръмотевиците бяха още далеч, светкавици нямаше, но дъждът плющеше по покрива и прозорците като в някакъв яростен опит да връхлети вътре. В този миг бях доволен и някак злорад, че не излязохме навън за светулки, и тъкмо се готвех да го кажа на Анна, когато в следващия електричеството изведнъж угасна. Не бе за пръв път при буря, но странно - в подобни случаи резервният ни генератор се включваше, а сега това не стана, колкото и да го очаквахме. Усилията ни да намерим нещо, с което да разсеем мрака, се провалиха. Татко бе взел запалката си, фенерчето беше останало заключено в колата. Старото усещане в тъмното се пробуди и надигна в мен. "Стига - мислех си наум. - Вече си мъж на 14 години. Какво може да се случи? Тук никога не сме виждали опасни горски зверове, крадците по-скоро тършуват сега в дома ни в града, мама и татко скоро ще си дойдат. А най-важното е, че Анна е тук, тук е, с мен. Не съм сам". Един предателски глас в мен обаче ми нашепваше, че родителите ми може да се забавят заради бурята. "Анна, ела да те гушна, ако те е страх"- промърморих.И аз, и тя знаеше, че не я е страх, но с типичната си съобразителност тя, въпреки че ми се сърдеше, дойде и се гушна. Сякаш знаеше, че това всъщност успокоява мен, сякаш бе възрастен човек, а не дете. "Ако искаш, да играем на филми" -предложи. Какво, наистина, можеше да се случи? Почти успях да се усмихна. Заиграхме. Постепенно се отпуснах и дори започна да ми изглежда забавно. В един момент Анна стана да обясни филма с пантомима - вярно, че беше тъмно, но не чак толкова, че вече привикналите ми с мрака очи да не могат да я различават. Докато я наблюдавах, стори ми се, че видях нещо в мрака зад гърба й. Нещо там... нещо там сякаш... сякаш... мърдаше!? Или по-скоро трепна. Стори ми се, че долових нещо като движение. Взрях се. За секунди всичко си беше същото, просто тъмно и статично, но после пак онова движение или по-скоро усещане за движение. Вече не гледах Анна и не я чувах, цялото ми същество се съсредоточи в мрака зад гърба й. И видях онова. Онова трептене, онова вибриране на самия мрак. Като че ли частиците, които го изграждаха, полудяха и някаква непонятна енергия ги караше да трептят все по-бързо и все повече. "Илюзия" - стрелна се през ума ми. Затворих очи. Разтърках ги. Премигах. Погледнах пак. Сега тъмното не само се движеше, то се скупчваше, сгъстяваше! Черното преминаваше в по-тъмен нюанс черно, ако можете да си го представите. Заеквайки, извиках Анна до мен, накарах я да погледне и я попитах вижда ли нещо там. На нея й трябваше много повече време,за да види и усети това, което и аз. "Май нещо мърда и май е станало по-тъмно" - изрече накрая, озадачено и несигурно. От този момент нататък оживелият мрак нарастваше подобно лавина, трупаше се и завземаше все повече пространство. Сега вече бе тъмно като в рог. Най-тъмното тъмно, в което съм бил. По-тъмно от тунел. От безлунна нощ. Мракът бе вече плътна, задушаваща материя, която дебнеше, обграждаше и настъпваше. Хищно. И двамата с Анна разбрахме, че се готви да ни нападне. Като животно, като звяр. Само че по-лошо, защото нямаше лапи, които да избегнеш; нямаше зъби, от които да се пазиш. Нямаше дори форма. Просто зло, което те връхлита без предупреждение, без възможност да се съпротивляваш. Зло, което не знаеш какво точно е, как да се противопоставиш и защо те напада. Всесилно, безформено, не някакво проявление на злото, а самото първично зло.

По гръбнака ми пролазваше ледена тръпка, заклещваше се между прешлените, пъплеше по вените и артериите, караше космите ми да настръхнат, а ставите ми - да натежат и да се обездвижат. Същевременно в слепоочията ми нахлу нещо горещо, което запулсира с тъпи, болезнени удари. Чувах тракането на собствените си зъби, без да го съзнавам. Ужасът замъгляваше погледа ми, размътваше ума и обезсилваше волята. Сърцето ми бе като отделно същество, което се гърчеше, мяташе и блъскаше в гръдта в опит да избяга.

Вцепенението на Анна обаче трая много по-кратко. Изведнъж тя скочи, хвърли се напред, започна да крещи и ръкомаха срещу хладната, гъста, лепкава маса мрак, да рита и дори дращи. С рязко движение пробва да отвори прозореца, но мракът навън сякаш съдействаше на този вътре и притискаха специалната, подсилено твърда повърхност на стъклото от двете страни, така, че да не може да се помръдне. Същото бе и с вратата, а нея аз бях и заключил. След това нейно отчаяно усилие, аз видях как тъмното вече бе изпълнило цялото пространство, как сякаш го бе унищожило, погълнало, всъщност вече нямаше пространство. Само мрак,мрак,мрак-черен,непроницаем,пагубен.Смъртоносен жив организъм. Чувствах болка и знаех, че той ми я причинява, но не знаех смазва ли ме, разкъсва ли ме, души ли ме. Умъртвяваше ме-някак. Намерих ръката на Анна някъде край мен и конвулсивно я стиснах. "Умирам, умирам" - мислех си наум, но нямах сили да го изрека. Тя обаче сякаш разбра и завика: "Недей, недей, батко, дръж се, не умирай, мисли за нещо светло... светло... за... за светулки!"

Скованата ми, гаснеща мисъл, обаче, не можеше да извика образа на светулка. Агонизиращото ми съзнание чертаеше нещо съвсем друго. Ако историята ви разказваше сестра ми, щеше да каже, че последното, което е видяла, е ореол светлина около електрическата крушка. Последното, което видях аз, беше някаква искрица, която проблясна в чернотата, там, където стоеше Анна допреди миг. После всичко и навсякъде бе мрак. Мракът на смъртта.

---------------------------------------------------------------------------------------

Само че ние не умряхме. Това бе първият и последен път, когато мракът си позволи да престъпи всевечната природна повеля и нападна човека. Това бе един от онези пъти, когато смъртта не успява да изтръгне от прегръдката на живота неговите чеда, но и животът не съумява да ги отвоюва напълно обратно, да си ги върне и запази съществованието им във формата, в която е било и трябва да бъде.

---------------------------------------------------------------------------------------

Не дърпайте предпазливо завесите си в по-хладните летни нощи, не преграждайте пътя на светулките към вас - може би няма да е само и няма да е точно светулка. Може би ще е сестра ми, която се опитва да ви избави от тъмното.

А, и моля ви, не бързайте да гасите така немилостиво и бързо всички лампи, около които истерично пърхат нощни пеперуди. Може би няма да е само и няма да е точно нощна пеперуда. Може би ще съм аз, който се опитва да се избави от тъмното.

© Даниела All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Напомня ми за страха ми като малка от тъмното,когато всяка вечер нощтната лампичка до леглото ми светеше,докато заспя.Но тази фобия изчезна слава богу,откакто мрака не стана мой приятел...Много хубав разказ!
Random works
: ??:??