В двора на детската градина се вклинваше малко полузапустяло дворче.
Къщичката в него беше на преклонна възраст. Малка, прихлупена, леко наклонена.
Пред нея стърчеше висок, дръглив бор, който имаше само на върха няколко клончета. В дъното се гушеха, потънали в храсталак и бурен, още две три сгради, с продънени покриви и полуизгнили колони. За една от тях, беше вързана коза.
Тя, едно куче и един старец, живееха тук.
Той приличаше и на бора, и на къщата. Висок, дръглив, неестествено приведен, като че ли всеки момент ще падне. От години беше така, а да падне, а той направи крачка и като че прескочи нещо. Така прескачаше от година, на година, та до деветдесет и две. Отдавна беше останал сам. Един по един го напуснаха всички. Имаше години, когато дворът и къщата не ги побираха. Едни се пръснаха по земята, други потънаха в нея. Само той остана да стърчи, като окършено дърво. От козата, допълваше мизерната пенсия, а с кучето другаруваше. Не броеше годините. Напред не поглеждаше, че вече нищо ...