... Отново вали...
... Удря, без да пита.
... Студено, без пощада.
... стичат се, мокрят, заплитат се, попиват, объркват, тъжат ...
Всичко в мен е по-тихо отвсякога. Плашещо тихо !!!...
Красотата е една Химера.
Безвъзвратно, несъществуващо Минало.
Далечно изпепелено от огнени езици.
Затрупана под непосилно тежки постъпки и изречени думи.
Завързана със стоманени въжета.
Затворена под бетонно студен ковчег.
Лицето ѝ е неузнаваемо под нанесените белези на солените океани.
Тялото ѝ се е трансформирало в чудовищно грозен скелет,
въргалящ се в дрипите на някога ефирната бяла рокля.
Меката ѝ коприна е раздрана от жестокостта и коравосърдечието.
Венецът от пролетни цветя, вплетен от измамно топли и нежни ръце в косите ѝ,
е буренясал, окалян – трънен венец, раздиращ плътта със своята жестокост.
Някогашният ѝ замайващ аромат е придобил отвращаващи сетивата усещания.
Затрупана под отломките на безследно отминалото
в някакъв непознат предишен живот време.
Низвергната от абсурдния страх, че няма да може да понесе толкова много щастие.
Погребана в Имагинерна Вселена, граничеща с реалността на светлинни години.
Нещо Трябва да изгърми, да се взриви, за да пробуди живота във вените ми...
Пак!
НЕЩО!!!
Отново!
Оставих илюзиите за Възкръсването ѝ.
Не я искам изгубила всичко човешко у себе си.
Сега садистично се моля на Болката да се върне, да изпълни всяка частичка от мен,
да ме бичува дори... за да ми върне Сетивността!!!
Апатията и безразличието като защитен механизъм водят да пристрастяване.
И...
УБИВАТ !!!