УЧИТЕЛ ПО НЕВОЛЯ

                                                    КОЛЕДЕН  КУПОН

Разказът е вдъхновен от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористичен. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.

                                                                                                                 Авторът

  Тихо се сипеше седемнадесетият сняг. Снежинките падаха от небето, въздухът ухаеше свежо, а празничното настроение все повече навлизаше в човешките сърца. Абсолютно всяка малка уличка беше посребрена от белия сняг, който, от време на време, се сипеше на парцали. Не би било пресилено дори да се каже, че навън бе истинска зимна приказка!

  Разбира се, винаги има и хора, които не са доволни от зимния пейзаж. Един от тези “щастливци” беше г-н Многознаев, който буташе повредената си кола нагоре по хълма.

  - Проклета бракма! – говореше си сам преподавателят. – Точно сега ли трябваше да ти изтече маслото? И то толкова бързо! Само за няколко секунди!? Досега не бях виждал подобно нещо.

  От устата на учителя излизаше пара, снежинките го покриваха вече целия, а нервите му отдавна си бяха отишли на кино. Едва тогава г-н Многознаев чу спасителния клаксон на г-н Щипедупев, който беше спрял с колата си на няколко метра от него.

  - Качвай се, момко! Зарежи я тая барака! – провикна се по-възрастният учител.

  - Щипедупев! – зарадва се г-н Многознаев. – Бог те праща! Без теб нямаше да мога да стигна навреме за първия учебен час – довърши думите си той и се качи в колата на своя колега.

  - Абе, Многознаев, като те гледам, можеше и да се превърнеш в снежна статуя – подигравателно вметна г-н Щипедупев. – Какво ще кажеш за новата ми кола? Взех я на старо, но си я бива.

  - О, бих казал, че изглежда сравнително запазена – отвърна г-н Многознаев. – Особено като се има предвид, че този “Мерцедес” сигурно е на поне двайсет години.

  - Ще ми припомняш значи, че колата ми е стара, а?! Слизай тогава! – изкрещя г-н Щипедупев.

  - Не, не... – отвърна смаян г-н Многознаев. – Просто искам да кажа, че... никога не съм се возил в по-хубава кола.

  - А! Това вече е друго – отвърна по-възрастният му колега и моментално си оправи настроението.

  Не след дълго двамата се озоваха в училищния двор.

  - Е, много ти благодаря. Наистина ми помогна много! – любезно благодари г-н Многознаев. – Аз ще изтичам набързо в училището, защото трябва да поговоря с учениците за коледното тържество.

  - Добре, но на твое място не бих правил тържество за тези мръсни разбойници – отвърна г-н Щипедупев. – Винаги успяват да спретнат някой номер.

  - Благодаря за съвета – каза г-н Многознаев. – Наясно съм, че децата винаги са били палави, особено тези в късния пубертет, но съм на мнение, че ако се отнасяме с тийнейджърите като с престъпници, те наистина ще станат такива. Е, благодаря ти още веднъж. Приятен ден – завърши думите си той, след което в училището.

                                                            ***

  Г-н Многознаев се разхождаше забързан из училищните коридори. Пръстите му бяха измръзнали и той напразно се опитваше да ги стопли, потривайки шепи една в друга.

  - Я да проверя дали има парно – прошепна тихо той и допря ръката си до един от радиаторите в коридора. – Не, напълно е студен! – допълни учителят с огорчение.

  - Какво се размотавате, г-н Многознаев?! – чу се зад гърба му пронизителният глас на директорката.

  - Ох, здравейте, г-жо Алкохоликова! – отвърна стреснатият преподавател. – Не бих казал, че се размотавам. Просто допрях ръката си до радиатора и не ми отне много време да установя, че парното не работи.

  - Хм! – изръмжа директорката. – Я да видим – каза тя, след което допря ръката си до радиатора. – Изглежда, че радиаторът е горещ! Да не би да сте болен, г-н Многознаев?

  - Аз може и да съм болен, но определено мога да кажа, че в училището няма никакво отопление – отвърна преподавателят. – Чакайте малко! Да не би това, че през лятната ваканция ходихте на Хаваите, случайно да има нещо общо с факта, че в училището е кучи студ. Доста средства биха могли да се набавят, ако не се използва отоплението.

  - Какви ги бръщолевите, г-н Многознаев? – отвърна почервенялата от срам директорка. – Никога не бих оставила бедните дечица без парно през зимата, за да мога да отида на Хаваите, където по цяло лято да пия коктейли от кокос и ананас, а в следобедните часове да бъда масажирана от едри хавайци! Как смеете да ме обвинявате?! Аз дори не харесвам хавайците! Какъв безобразен тон! – изкряска тя и отиде с бърза крачка към кабинета си.

  - Една мистерия по-малко – самодоволно си прошепна г-н Многознаев, след което влезе в час.

                                                                    ***

  - Е, ученици – говореше г-н Многознаев, -  днес е предпоследният учебен ден преди коледната ваканция и аз реших да не Ви давам домашни, а просто да ви настроя за идващите празници. Сигурно се чудите какво имам предвид? Сега ще ви кажа! Смятам, че ще е добре, ако утре организираме коледно тържество или както обичате да казвате “купон”, на който да пийнем по някое и друго сокче, да хапнем по няколко сладкишчета… Не се тревожете, аз черпя. И най-важното: да играем на “Таен Дядо Коледа”!

  - К’ва е тая глупост? – обадиха се няколко от учениците му.

  - Не е глупост, а страшна забава! – скара им се г-н Многознаев. – Играта се състои в следното: на тези листчета хартия съм написал вашите имена – каза учителят, след като извади някакви хартийки от джоба си, - и смятам да ги поставя в този плик – допълни той, след като пъхна хартийките в някаква найлонова торба. - След това всеки един от нас ще си изтегли листче и ще подарява подарък на човека, чието име е изтеглил. Подаръците, разбира се, няма да бъдат скъпи. Целта е не да се охарчваме, а да се заредим с магията на коледния дух. Хайде, да започваме!

  Още не изрекъл тези думи, вратата се отвори и в стаята влезе г-жа Алкохоликова.

  - Извинете, че нарушавам учебния Ви процес, г-н Многознаев, но размислих относно проблема с отоплението в училище.

  - О, нима? – зарадван възкликна учителят. – Ето, че покрай Коледа стават чудеса!

  - Не бързайте да се радвате, г-н Многознаев – прекъсна го директорката. – След като Ви е толкова студено, Ви разрешавам да организирате родителска среща, на която да обясните на родителите, че имаме нужда от пари за климатик. Е, г-н Многознаев, до началото на коледната ваканция се надявам да успеете да съберете парите.

  - О, ами... – заекна пребледнелият преподавател. – Знаете ли, че… аз… такова… Май наистина съм настинал, защото след като влязох в класната стая, внезапно ми стана горещо! Да! И явно тук всичко с парното си е наред, дори ще си съблека сакото. Ето, събличам се. Вижте! – завърши думите си той, след което наистина съблече сакото си, въпреки че в стаята беше ужасяващ студ.

  - Това вече е друго нещо – отвърна директорката със самодоволна усмивка. – Е, пожелавам Ви приятен ден тогава.

  - Не, почакайте, г-жо Алкохоликова – каза припряно г-н Многознаев. – Защо не се включите в коледната ни забава? Ще играем на “Таен Дядо Коледа”. Ето, пиша и Вашето име, пускам го в торбата, разбърквам и вече сме готови да теглим листчетата. Ще участвате, нали?

  - Стига подаръците да не са скъпи – тросна се директорката.

  - Разбира се, че не са скъпи – отвърна учителят. – До няколко лева само.

  - Е, тогава ще участвам – реши г-жа Алкохоликова.

  - Супер! – зарадва се преподавателят. – Ето, аз ще тегля първи, разбърквам хубаво и тегля – каза той, но след като изтегли листчето, лицето му пребледня силно и учителят неволно стрелна с очи г-жа Алкохоликова.

  - Каква изненада! – каза с пресилена усмивка тя, защото прочете по смаяното изражение на г-н Многознаев, че му се е паднало да подарява подарък на самата нея. – Довиждане, г-н Многознаев, аз ще си тръгвам. Надявам се, че утре ще се видим на коледното тържество – завърши думите си тя, след което напусна стаята.

  - Как е възможно точно на мен да се падне да й подарявам подарък? – попита разочарованият преподавател. – Така… Всички ли си изтеглихте листчета? – продължи думите си той. – Добре, ами тогава ще ви чакам утре точно в осем часа сутринта за тържеството. И да не закъснеете! А сега можете да си тръгвате! Не мога да ви държа на тоя студ в училището. Отидете някъде да се пързаляте с шейни, да се целите със снежни топки или просто да се разходите някъде – завърши думите си г-н Многознаев и всички ученици, озарени от неподправена радост и викове: “Урааа”, напуснаха класната стая, оставяйки учителя си сам, замечтано вперил поглед към удивителната зимна картина, която се разкриваше иззад напуканото стъкло на прозореца. 

                                                                    ***

  Последният учебен ден преди коледната ваканция настъпи. Всичко беше идеално подготвено за празника. Г-н Многознаев беше дошъл рано в училището и бе подготвил всичко съвсем сам. На чиновете имаше бонбони, бисквити, торти, сокове, а като за капак, учителят беше взел назаем касетофона на преподавателя по музика, от който касетофон сега звучеше любимата коледна песен на г-н Многознаев, а именно “Коледа иде пак” на Веселин Маринов.

  Но още преди да дойдат учениците, две момчета от класа, озарените от празнично настроение Мартинчо и Ивайло, стояха в училищния двор и трескаво разговаряха.

  - Никой няма да се усети! – говореше Мартинчо - Сега е моментът!

  - Добре, ама ако нещо стане, аз не съм виновен – отвърна му Ивайло. – Хайде, да влизаме!

  Преди да влязат в училището обаче двете момчета извадиха от една торба няколко мънички шишенца с алкохол и ги пъхнаха доста нескопосано под блузите си. И тъкмо когато влязоха в училището, бяха посрещнати от училищния пазач, който, както никога, не беше пиян.

  - Мамка му! – прошепна Мартинчо.

  - Това и аз не го очаквах – още по-притеснено отвърна Ивайло. – Обикновено, доколкото съм запомнил, по това време охраната е в близката кръчма и не може да разпознае даже себе си.

  - Не се тревожи – побърза да го утеши Мартинчо. – Остави на мен да говоря. Все ще измисля нещо.

  - Ей, калпазани! – изкрещя срещу тях пазачът. – Много сте подранили. И аз съм подранил. Ако не беше оня тъп даскал да ме юрка само, че трябвало да съм тука няколко часа по-рано от предвиденото, вероятно и мене нямаше да ме има. Но както и да е. Имате ли лични карти. Иначе не мога да ви пусна без тях.

  - Ами… Такова, ние сме си ги забравили – започна Мартинчо.

  - Да, ние даже и раници нямаме – допълни съученикът му. – Днес е последният учебен ден преди коледната ваканция и не очаквахме да ни потрябват. Но не ни ли познаваш?

  - Не, за пръв път ви виждам – отвърна охранителят. – Както и да е. Я чакай малко! – сепна се пазачът. - Какво така подрънква изпод блузите ви?

  - А, нищо, нищо! – отговориха в синхрон учениците.

  - Дайте да видя! – изкрещя пазачът, като ги сграбчи и измъкна изпод блузите им няколко шишенца с алкохол.

  - Не е това, което си мислиш! – побърза да се защити Мартинчо.

  - Как да не е? – отвърна изуменият пазач. – Това е първокачествен спирт! Бих продал и душата си за него!

  - Ние не сме... – понечи да се обяснява ученикът, но внезапно го озари една идея. – Да си продадеш душата ли? Е, ние не я искаме. Ще ти дадем едно от шишенцата, ако ни позволиш да вкараме останалите в даскалото и ако не казваш за това на никого. И ние ще си траем. Става ли?

  - Дадено! – съгласи се с тях охранителят и без капка свян или колебание, сякаш нищо не се бе случило, пусна учениците да отидат на коледният купон.

                                                                   ***

  Двамата калпазани завариха богато накичената трапеза и се зарадваха много. Светкавично се възползваха от факта, че учителя го нямаше в момента в стаята и изляха малките шишенца с алкохол в соковете, като не сипаха единствено в какаото.

  - Кой идиот ще пие какао? – казаха си те.

 След като направиха тази щуротия и взеха да се черпят, двамата си заговориха за подаръците.

  - Ти на кого си таен Дядо Коледа? – попита Мартинчо.

  - Падна ми се да подарявам на г-н Многознаев – отвърна Ивайло. – Взех му една джунджурия. Но въпреки това, честно да ти кажа, реших да взема и един подарък за Кристина, защото много си падам по нея. Купих й нещо много еротично, което обаче ще запазя в тайна.

  - Е, ти сам си решаваш – каза му Мартинчо. – Само гледай да не объркаш подаръците, че и двата са ти опаковани в еднаква червена подвързия. Даже панделките и на двата подаръка са сини.

  - Спокойно, няма да ги объркам – леко обидено отвърна Ивайло. – Сложил съм подаръка на г-н Многознаев в левия си джоб – каза той, като потупа с дясната си ръка десния си джоб, - а в десния джоб съм сложил подаръка за Кристина – довърши думите си ученикът, като потупа с лявата си ръка левия джоб.

   - Супер! – отвърна съученикът му, който дори и не забеляза, че приятелят му даже не знае посоките.

                                                              ***

  Не след дълго всички ученици се събраха и още преди да си бяха разменили подаръците, се нахвърлиха върху сладкишите или както те им казваха “кльопачката”. Когато боричкането за коледните сладкиши свърши, също както и самите те, учениците най-после кротнаха достатъчно, за да си разменят подаръците. Преди още всички подаръци да бъдат отворени, г-н Многознаев получи своя.

  - О, благодаря ти, Ивайло – каза учителят, след което пъхна подаръка в джоба си. – Ще го отворя после, защото искам първо да дам подаръка си на г-жа Алкохоликова, тъй като, докато това не се случи, няма да мога да се отпусна изобщо.

  - Супер, даскале! – отвърна Ивайло. – Гарантирам, че ще ти хареса.

  - Е, аз ще тръгвам – каза г-н Многознаев. – Не излизайте от стаята, преди да съм се върнал – допълни той и напусна помещението.

                                                                ***

  Г-н Многознаев влезе в кабинета на директорката, но нея я нямаше вътре.

  - Къде ли се е дянала? – попита сам себе си учителят. – А и защо ми стана толкова топло? Сигурно е от горещото какао, което изпих. Явно то е единственият лек срещу студа. А и в тази стая има включена печка, разбира се – допълни той, след като се огледа наоколо.  - Както и да е. Г-жа Алкохоликова сигурно е отишла при осми “А” клас. Ще я потърся там –  рече г-н Многознаев и след като свали и закачи сакото си за закачалката в кабинета, напусна стаята и слезе надолу по стълбите.

  Тъкмо когато учителят стори това, г-жа Алкохоликова излезе от стаята на неговия клас. Очевидно и тя го беше търсила, за да си получи подаръка. С чаша сок в ръка директорката влезе в кабинета си.

  - Ама че хубав сок! – каза си тя, след което извади от джоба си едно шишенце с алкохол и допълни полуизпитата си чаша догоре. – Я, това не е ли палтото на г-н Многознаев? Сигурно е идвал да ме търси. И какво е това нещо, което се подава от джоба му. Изглежда като подарък. Да, това определено е моят подарък? Я да го отворя, че направо нямам търпение!

  След като изрече тези думи, тя разопакова подаръка и остана шокирана, като видя, че в луксозната кутийка имаше едни, без съмнение, още по-луксозни, червени дантелени гащички.

  Още докато г-жа Алкохоликоха ги разглеждаше странно, в кабинета й влезе завидно почерпената с коледен пунш от учениците на г-н Многознаев, сияещата г-жа Гърдиголямова.

  - Какво е това? – извика смаяна тя. – Да не би да си имате ухажор? Кажете ми, моля Ви се, от кого е?

  - От г-н Многознаев! – отвърна пребледнялата директорка. – Не подозирах, че той питае такива чувства към мен.

  - Шегувате ли се? – отвърна г-жа Гърдиголямова. – Та нима не сте забелязвали как му святкат очите, когато Ви погледне – допълни тя само за да завърже интрига. - А той единствено Вас гледа. Цялото училище знае, че си пада по Вас.

  - Нима? – отвърна смаяната г-жа Алкохоликова, която не можа да продължи да разсъждава, тъй като в стаята влезе самият г-н Многознаев, носещ със себе си син плик.

  - Е, пожелавам Ви късмет – каза г-жа Гърдиголямова и намигайки на г-н Многознаев, напусна стаята.

  - Е, г-жо Алкохоликова, дълго мислех какво да Ви подаря – каза преподавателят, след като седна и си сипа малко какао. – Трябваше да бъде нещо колегиално, което, в същото време, да изразява истинските ни взаимоотношения и да покаже колко добре Ви познавам.

  - Г-н Многознаев – започна директорката, - аз съм длъжна да Ви попитам нищо! И искам да ми отговорите, без да изпитвате срам и неудобство… Дали... Така де! Дали ме намирате за привлекателна? – осмели се най-сетне да попита тя.

  - Моля? – смаяно продума учителят. – Може би… Да, особено ако бях с двайсет години по-стар, но кой знае. Какво имате предвид?

  - Ами как да се изразя... – продължи директорката. – Аз съм свикнала да не забелязвам сексуалните намеци, но ако питаете някакви тайни желания... Ако тайно копнеете за мен и бленувате да ме видите облечена в дантелени прашчици, просто трябва да се разкриете най-сетне!

  - Но какви ги бръщолевите! – възмути се г-н Многознаев, като се надигна от стола си. – Ако смятате да ме подлагате на сексуален тормоз, просто ще Ви кажа, че няма да стане! Предпочитам да загубя работата си и да мета улиците, отколкото да си легна с Вас. Та Вие можете да ми бъдете майка!

  - Тогава защо сте ми подарили това! – изкрещя директорката, показвайки на г-н Многознаев червените дантелени прашчици. – Намерих този подарък в джоба Ви.

  - В джоба ми ли? – озадачи се преподавателят. – Ивайло ми подари подарък и аз го сложих в джоба си. Обаче не разбирам… Това някаква шега ли е? Да не би да ме харесва!?

  - Значи този подарък не е бил за мен? – попита директорката.

  - Разбира се, че не! – отвърна г-н Многознаев. – Ето го вашия подарък – каза той, като подаде синята торбичка на директорката.

  - Билети за опера! – каза тя. – Колко прекрасно!

  - Да, наистина е прекрасен подарък, за разлика от това – ядоса се преподавателят. – А сега отивам да разбера защо Ивайло ми е подарил червени дантелени гащички – завърши думите си преподавателят и напусна кабинета на директорката.

                                                            ***

  - Какво ти става, момче? – изкрещя г-н Многознаев на ученика си, след като влезе в класната стая, обсебен от гняв, без да забелязва, че касетофонът вече е разчупен на парченца и в стаята не се носи благозвучието на коледните мелодии. – Защо си ми подарил това!?

  - Господине, станала е грешка – отвърна ученикът. – Исках да подаря този подарък на Кристина, а за Вас бях подготвил друг. А сега Кристина я няма и не знам дали си е отворила подаръка.

  - Как може да подаряваш еротично бельо на съученичката си! – кресна г-н Многознаев. – Жените не са някакви секс играчки. А дори си нямаш представа как ме изложи с този подарък!

  - Ужасно съжалявам, господине – отвърна Ивайло. – А, ето я и нея. Кристина!

  - Що за подарък е това, отвратителен тъпанар такъв? – започна да му крещи девойката. – Защо ми е притрябвала отчупена емблема от някакъв стар “Мерцедес”?

  - Но това е бил подаръка за г-н Многознаев – започна да говори Ивайло. - Аз погрешка съм го дал на теб – допълни той. - Ето това е истинският ти подарък. Дано да ти харесат тези червени дантелени гащички.

    - Наистина ли са за мен? – каза девойчето, вземайки бельото в ръцете си.

    - Знам, че е ужасно – продума й г-н Многознаев.

    - Ужасно ли? – повтори ученичката. – Никога през живота си не съм получавала по-хубав подарък! И то от десетокласник! Хайде, сладкишче, да си тръгваме – каза тя на съученика си. - Нямам търпение да ги пробвам!

  След като изрече тези думи, тя си тръгна заедно с момчето, което даде счупената емблема на учителя. Той я пъхна в джоба си и излезе на училищния двор, за да подиша чист въздух.

   Междувременно, при г-н Многознаев се появи побеснелият г-н Щипедупев, който побърза да му се оплаче:

  - Някое копеленце ми е отчупило емблемата на колата! Ако разбера кое е, просто ще го накарам горчиво да съжалява!

- Нищо не знам – отвърна уплашеният г-н Многознаев, защото не смееше да каже, че емблемата е попаднала у него. – Е, аз ще си тръгвам, довиждане – но точно след като каза тези думи, от скъсания му току-що джоб изпадна отчупената емблема.

  Лицето на г-н Щипедупев пребледня и още преди да се наведе, за да вземе емблемата, г-н Многознаев вече тичаше с бясна скорост в неизвестна посока, опитвайки се да спаси живота си.

                                                                 ***

         ПП: По-голямата част от историята е написана по действителни събития.

         ПС: Всички прилики с лица и действителни събития са съвсем нарочни.