Умората

Уморено погледнах стрелките на часовника зад себе си.
Минава полунощ, а заведението все още е препълнено.
Трябваше да си тръгна към девет часа, така се бяхме уговорили
със шефа ми, че мога да оставам само до девет, после той да
заема мястото зад бара. Не съм на двадесет, изморявам се вече.
Ето и сега, чак ми треперят краката от умора. Той си пие пиенето,
а аз му хвърлям многозначителни погледи. Остава и да го напсувам.
Но нали не псувам. Знам едно "по дяволите", но не го ползвам в
речника си, то е същото, като руското "мътните да те вземат",
но как да го пратя там, нали трябва да ми плаща. И си трая, трая си.
Изтисквам лимон за коктейла, те, дамите, все коктейли си поръчват.
Сега ще разбия и сметаната, чадърчета разни... отсреща някакъв ми
се прави на отворен: поръчал ми е едно питие по сервитьора и сега
какво чака, да го разцелувам ли! Отказах му питието. Не обичам да ме
черпят, аз мога да почерпя, но почерпка приемам само от приятели.
Пък и на работа не пия, не си пълня джоба със жълти стотинки от
почерпки, не обичам да съм длъжница на никого.
Е такава съм, много тиха.
- Извинете госпожице, цигари продавате ли?
Стресна ме въпросът на господинът, седнал на високото столче на бара.
- Не, господине. И не съм госпожица, а госпожа.
- Как бих могъл да зная, толкова млада изглеждате.
- Нали... направо първа младост.
Той ме погледна изпод очилата си, усмихна се някак притеснено. А очите
му едни сини, като небе. Стана ми жал, че си го изкарвам на него.
- Едно мартини, ще може ли?
- Ще може, поръчайте го на сервитьора.
От колоните се разнесе любимата ми песен на Darren Hayes - Insatiable,
Подадох му мартинито, а той с усмивка на дете ми благодари с поглед.
Поръчките намаляха, масите задрямаха в приглушената светлина на заведението.
Седнах на столчето зад бара, запалих цигара. Шефът ми, попочерпен, се усмихна,
застанал до мен.
- Как си?
Сетил се е да ме попита!
-Виждам, че се справяш. Утре те пускам да си починеш.
- Ами виждаш... ще рухна. Нали ти казах, че ме болят краката.
Часовникът отмерваше два часа. Шефа викна сервитьoра и му каза да не приема
поръчки, и пак се върна в компанията на приятелите си, където си допиваха
питиетата. Клиентът, седнал на бара, нервно протриваше пръсти... аха, иска да пуши.
Подадох му кутията си с цигари с едно уморено "да ви почерпя".
- Благодаря ви! Може ли и аз да ви почерпя?
Питие мога да си налея, когато си поискам, не е там въпросът, но той така го каза,
че не отказах, само се усмихнах.
- Какво да бъде?
- Нека е мартини, като вашето.
- Едно мартини.
- Не приемаме поръчки.
Сервитьорът се усмихна мазно.
- За мен е, чукни го на касата.
Измих си чашите, намалих музиката. Е това е, май приключих със смяната. 
Преоблякох се в стаичката зад бара. Когато се върнах, в заведението бяха останали 
само компанията на шефа, сервитьорът, който чакаше да го отчете шефа и нервно
почукваше по бара,  господинът на бара с недопитото си питие и моето мартини,
все още незаченато.
Седнах на съседният висок стол на бара, якето преметнах на бара и извадих
цигарите от чантата си.
- Пак да почерпя, мартини без цигара накъде.
- Наздраве!
- Ами наздраве!
Отпих глътка, запалих цигара. Говорихме за времето, за питиета. Забелязах боя
по пръстите му и се загледах в ръцете му: дълги пръсти, нежна кожа.
Той си разтри пръстите, усмихна се и каза:
- Художник съм, колкото и да ги мия винаги остава боя по тях.
Приятно ми е, Владиславов, Валери!
И подаде ръката си.
И аз подадох своята, но толкова плахо, че това ме усмихна.
- Прекрасна е усмивката Ви!
- Хайде на "ти". Щом си пия питието с теб, значи сме на "ти".
И той се усмихна, светло и широко. Така се усмихват светлите хора, те нямат
какво да крият, те дори могат да не говорят, усмивката им говори вместо тях.
Поговорихме си за картини, за изкуство. Аз му разказах за цветовете на душата,
а той ме гледаше изумен.
- Ти... така добре познаваш цветовете, рисуваш ли?
- Не разбира се, само по стъкла. Мога да изрисувам цялата си душа по запотеното
стъкло с дъха си, а по заскреженото да извая болката си.
- Поетеса ли си?
- Нали виждаш, барманка съм. Наливам и пълня чашите с надежда за болни души.
Тук всеки влязъл носи послание за себе си, като остров на мечтите е. Поръчват си
по  чаши дози настроение, някои искат забрава, други - малко усамотение.
И аз им го давам, и ги гледам как всеки различно отпива глътката щастие.
Има и такива, които са безбожно уверени в себе си, не пият, но пушат, поръчват
чаша кафе и наблюдават другите през призмата на собственото си его, като свръх
хора се чувстват, а не разбират, колко са жалки, еснафщината ги убива бавно и
сигурно, а те се величаят и си казват: "Ето, аз надминах себе си, другите са нищо".
-Какво да  кажа, животът е вътре в нас, но е и вън, във хората около нас. Затова
не бива да затваряме пространството  за тях, защото затворим ли се, ще остареем
като онова вино в бутилката, то чака да бъде изпито,  да оживее в очите  на някого.
- Ти ме смая!
- Смаях, омаях, така си е. Но съм и много уморена.
Изпих последната глътка от чашата си. Станах, облякох си якето.
Пожелах му лека вечер.
- Беше ми много, много приятно да се запозная с човек като теб! Може ли да те изпратя?
- Живея съвсем наблизо, няма смисъл.
 Когато излязох навън, вдишах с наслада чистият въздух.
Нощта и тя беше уморена, навярно очакваше изгрева, за да си тръгне.
Вятърът беше утихнал и задрямал по клоните на дърветата.
Прибрах се, вземах един горещ душ. Нямах желание да хапна: не ям в късните часове.
Сгуших се до съпруга си в топлата постеля, а умората свърши своята работа, като
моментално затвори клепачите ми. И заспах.