Звуците на сирените бяха пронизващо силни, а паниката, която караше сърцата на хората да бият ужасно бързо, се разнасяше напосоки. Киселинни облаци капеха над мъртвата земя и изгаряше и последното. Ангелите падаха като капки от небето, падаха и се пръсваха от силната бързина, белите им криле бяха боядисани с ярко червено. Хората тънеха в агония, падаха парчета меса и удряха останалото живо. Трупове лежаха по земята, а димът се бе разнесъл навсякъде. Земята ревеше и тънеше, променяше облика си с невероятна скорост.

Той бе там, той видя всичко и причини този ад. Голямо вълнение и силен двоен дълбок глас, който се сливаше с онези сирени, го обладаваше. Със сигурност това беше жадно отмъщение, със сигурност чакаше много време, докато кожата му го разяждаше. Най-накрая, най-сетне всички тези мечти и желания ги бе реализирал, точно така, всичко беше реално, но сякаш като сън, защото беше твърде неистинско, твърде неосъществимо, но ето на, нямаше такова щастие, такава радост зад злото, зад голямата рана, която никога не зарастваше, никога не спираше болката си. Нямаше никаква вина, нищо, което можеше да го накара да спре.

Измина шест месеца от от смъртта на жизнеността. Всичко беше изпепелено и сиво. Нямаше никакви звуци, тишината обладаваше всичко. Никой не пълнеше с омраза Унищожителят. Бавно, но сигурно омразата се свиваше. Самотата обладаваше всеки ъгъл. Нищо не го унищожаваше него самия от “нищото”, от тишината, която нямаше емоция. Унищожителят не можа да гледа, не можа да подиша следващата си глътка пушек и унищожи себе си.