Уроците на Любовта
Уроците на Любовта
Срещата с директора на малката фирма за пластмасови изделия приключи според очакванията му, към 16,30 часа. След краткото сбогуване, той се качи на автомобила и реши да поседне в някое бистро в центъра на малкия град, да си почине и да подиша познатия му от детството въздух. Той беше роден тук, преди повече от четиридесет лета. Семейството му се пресели в големия град, след като той завърши гимназия. Нямаше много поводи да се връща в града. Родът му беше малък и се беше стопил през годините. Имаше далечни роднини, но те бяха неясни спомени от разговорите с майка му.
Беше чужденец отдавна. Помнеха го само улиците и оцелелите сгради. Помнеше го и старата парк-градина. Винаги се връщаше първо при нея. Имаше невидима връзка между него и това място от пейки, градини с цветя и алеи, сгушени в сенчестата прегръдка на стари дървета с огромни корони. Дори в летния зной, тук се чувстваше прохлада. Някой, някога, беше направил огромен подарък на хората от градчето с тази градина.
Стигна до центъра, остави колата на близкия паркинг. Не се колеба дълго къде да седне. Избра едно бистро, с маси под сянката на огромно дърво. Сянката на дърво е най-доброто място където може да си почине човек. Така мислеше, още когато по тези места дори не бяха чували думата "климатик". Така мислеше и сега, когато климатикът беше част от начина на живот. В дървото има живот и невидима енергия , която като река от жива вода залива изтерзаното и уморено тяло. Тялото чувства хлад, а душата намира покой. Едва доловимия повей, създава вибрации недоловими за ухото, и душата се възражда чрез тях .
Родното място му беше дало усет към хармонията на света около него. Всичко за него беше един ансамбъл от гласове: розовата майска зора, синьото небе, бистрата речна вода, дъхавата сочна праскова, мириса на треви и билки и много, много други естествени неща. Природата беше повече от щедра в началните си уроци. Това беше и за добро, но бе причината една лека тъга да се загнезди в душата му. Нямаше я вече чистата речна вода , плод не беше късал от цяла вечност, майската зора беше в спомена. Живееше като човек от големия град, а вътре в него крееше истинската му същност. Усещаше, че рано или късно ще се наложи да си плати.
Поръча кафе и кола, извади кутията с цигари и запали. Вдиша дълбоко дима.
- Най-сетне малко тишина и покой - помисли си той.
Беше краят на работния ден. Можеше да остане да спи в града. Другата възможност беше, да шофира още три часа, и да се прибере в къщи.
Реши да обсъди първата. Ще се обади на своя приятел и съученик Георги. С него го свързваше дългогодишно приятелство. Отношенията им бяха оше от самото начало на интелектуална основа. До гимназията не се познаваха. Бяха учили в различни училища. Допаднаха си в начина по който гледаха на света. Не бяха по показността, четяха книги с близки теми. Разговорите бяха удоволствие и за двамата. Часовете се нижеха неусетно. От година не бяха се виждали. Струваше си да опита. Имаше номера на мобилния на Георги. Обади се. Никой не отговори. Донесоха поръчката, плати и благодари. Щеше да опита да се свърже по късно.
Разходи се до градината. Изпуши там една цигара, заобиколен от много на брой стари спомени. Беше му приятно понякога да играе нещо като игра. Да допълва спомените с най–малките подробности, които можеше да си спомни. Картините понякога бяха толкова живописни, понякога бяха само някакви щрихи. Сега нямаше време за играта. Регистрира се в близкия хотел.Трябваше да си вземе душ и да се избръсне.
Към 19 часа беше готов. Не успя да се свърже с Георги. Отказа се.
- Някой друг път - неизвестно кога - си помисли.
Някога това беше оживен международен път. Сега беше позамрял, с построяването на нов участък от магистралата. Отиде до там с колата. Паркира на малкия паркинг. Огледа всичко наоколо. Някога планините в близката далечина бяха обичайната гледка. Усети нещо като носталгия по младостта. Ако беше останал тук, щеше да съжалява истински. Такъв е живота – вечни опити да сближиш две крайности. Неуспешно, разбира се. Влезе в ресторанта. Имаше зала за пушачи. Избра нея. Не беше голяма, само четири маси. Двете вече бяха заети... Ресторантът имаше жива музика. Рок музика. Поръча вечеря и една бира. Огледа посетителите на двете маси - млади мъже и жени. Бяха далеч от него, във времето. Кой знае защо, постоянно имаше очакване да види позната физиономия. Така беше и преди, така беше и сега. Заслуша се в мелодията. Беше на "Дийп Пърпъл" – "Войник на съдбата". Любимата песен на цялата компания от близки момчета. Слушаха я безброй пъти понякога. Мелодията отключи стари спомени. Видя се с очите на някогашното момче и разбра, че много неща си бяха заминали невъзвратимо. Няма ги наблизо онези неразумно пакостливи, весели другари. Времето беше сложило своя знак върху всички. Повечето от момчетата си бяха тук, но отдавна не бяха весели. Някои носеха издайническия белег на битов алкохолизъм. Други се бяха затворили в черупките и не даваха знак, че имат нужда да се върнат за малко в спомените. Тъжна картина.
Заеха и другата свободна маса. Двама мъже и две жени. Започна да се опасява от пренаселеност. В нашите ресторанти с алкохолния градус се вдигат и децибелите. Накрая, шума обикновено е невъобразим. Но повечето не го забелязват.
В залата влезе една жена. Насочи се към неговата маса.
-Извинете – обърна се към него - има ли при вас едно свободно място?
- Заповядайте – каза той и посочи един от трите свободни стола.
-Благодаря! - каза жената и седна на срещуположния стол.
Така можеше да я разгледа анфас. Беше на видима възраст около четиридесетте.
Трябваха му не повече от тридесет секунди, за да познае в нея едно момиче от гимназията, в която беше учил. Сърцето му заби учестено. Винаги беше очаквал да види познат, но никога не беше предполагал, че ще срещне точно нея. Пътищата им се бяха разминали преди много години. Тя беше една година по-голяма. Запознаха се благодарение на общи познати. Всичко беше невинно и случайно.
Ходиха няколко пъти на кино и излязоха още един-два пъти по други поводи. Беше късна есен. Листата отдавна бяха паднали от клоните на дърветата. Вечер, въздухът ставаше студен и тънки струйки пара около дъха подсказваше, че зимата е наблизо. Маргарита, така се казваше тя, беше на гости в нейна съученичка. Къщата беше в квартала където живееше и той. Тя го беше помолила да ù се обади към 20 часа. Той отиде в уречения час. Чакаше го пред вратата на къщата. Там, тя му призна без предисловия , че е влюбена в него. Това беше изненада . Той не беше влюбен в нея. Мислеше, че просто са познати и ходят заедно на кино и театър. Каза ѝ това което чувства . Тя се разстрои. Видя отражението на далечна улична лампа в бликналите сълзи. Постояха малко в неловко мълчание. Тя се овладя. Опита се да се усмихне. Каза, че така ставало в живота- както в песента "В живота често става така" - Аз търся тебе, ти търсиш друг, но той търси друга, тя пък търси друг.
Той се съгласи. Такова си беше положението. На раздяла се целунаха. Един, единствен път. Можеше да се закълне, че още помни вкуса на устните ù - леко солен от сълзите. Имаше плътни, чувствени устни.
След разговора нямаха никакви контакти. Всичко свърши.
И ето сега, стоеше срешу него от плът и кръв. Жената ровеше в дамската си чанта, после вдигна поглед и видя, че пред мъжа отсреща има пакет цигари и запалка.
- Може ли огънче? Не мога да си намеря запалката! - каза тя с алтов гласа и леко се усмихна. Той ù поднесе огън. Тя му благодари. Не можа да улови погледа ù, мина през него и се устреми към витража. Там се виждаха посетителите на другата зала.
- Навярно очаква някого - помисли си той. Мислеше как да постъпи. Ако чака някого, ще разбере от разговора ù със сервитьора. Ако от там не разбере, най-добре беше да почака малко. Ако започнеше разговор преди това, щеше да се получи конфузна ситуация и трябваше да прекъсне завинаги разговора. Тя поръча без да спомене, че очаква някого. Той я наблюдаваше. Установяваше разликите - това, което беше в спомена за нея и това, което беше тя, сега. С годините беше установил, че в онази младежка възраст хората си приличат. Слаби, елегантни, с каквото и да са облечени, всичко им отива.
С напредването на годините, различията стават драстични. Започват неумолимо да приличат на предшествениците си.
В спомена тя беше едно слабичко момиче с катраненочерна коса и тъмни очи, които понякога имаха загадъчни отблясъци. Или всичко е било игра на светлината?
Отсреша стоеше зряла жена в зенита на своята хубост. Какво нещо е животът - си помисли той - случайността ги среща за втори път.
Реши, че е време да подхване разговор.
- Извинете, ако ви се стори, че се натрапвам, но съм сигурен, че се познаваме - каза той.
Жената сякаш се върна на масата. Погледна го. Той срещна погледа ù. Нямаше никакви съмнения - това е тя. Помнеше тези очи.
-Мисля , че грешите, господине! Аз не ви познавам ! – каза с мекия си глас тя.
Очите ù говореха същото. Гледаше го като напълно непознат.
Започна да се обърква. Нима е възможно да не го помни? Срещата беше случайна, иска само да си поговорят. Като стари познати.
-Не се ли казвате Маргарита?- в опит да запази разговора, попита той.
-Да, така се казвам, но това не е достатъчно, за да приема, че се познаваме - с лека усмивка каза тя. Погледът ù сякаш казваше – Стига си ме свалял, тъпако! Нямаш никакви шансове!
Опита за последно. Каза ù името си; каза, че са учили в една гимназия. Повече не посмя да каже. Чувстваше се напълно обезоръжен. Нямаше повече доказателства.
Тя го изслуша спокойно, но накрая поклати отрицателно глава.
-Не си спомням – каза и поиска огънче с жест. Той ù поднесе запалката.
- Извинете за безпокойството! - тихо каза той.
- Нищо, случва се - отвърна тя. Разговорът приключи.
Той плати, пожела ù лека вечер и излезе навън. Нямаше обяснение за случилото се.
Щеше да го сложи в неговата колекция - "Уроците на Любовта". Случки от неговия живот, където всички отговори съдържаха малка частица от въпроса и поради това бяха напълно безполезни.
Мисли дълго върху станалото. Дори беше решил да го зададе като въпрос
в случайни разговори с познати. Без уточнения - като житейска ситуация. Не го направи. Отговорите можеха да бъдат всякакви. И нито един нямаше да е истинският.
© Запрян Колев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Здравей, Кръстина!Някога хората са разказвали истории край огъня.Разказващият гледал в лицето на слушателя.Така разбирал как се справя с разказването.А тогава, това било изкуство.Твоят коментар, оприличавам с лицето ти.Благодаря!
-
Талантлив разказвач си, героите ти оживяват като истински
и будят съпричастността на читателите със своите радости
и тревоги, с проблемите и несбъднатите си мечти, както е
и в реалния живот, те се разминават и преоткриват, но за
съжаление никой не може да върне времето назад и това, което
е останало в миналото е невъзможно да стане бъдеще...
Поздрави за талантливия автор! БЪДИ!
-
Здравейте, Маги
и Вилдан !
Маги, повече от щедра си!Благодаря!
Вилдан, благодаря! -
Харесвам стила ти! Поздрвления!
-
пропуснат един красив миг от някога...
и един прекрасен, истинен разказ..
прочетох на един дъх..
Запрян, сърдечно.. -
Благодаря приятели, Виолета,
Елица,
Оги,
Донко
и Ники!
Елица ,,където всички отговори съдържаха малка частица от въпроса и поради това бяха напълно безполезни,,. -
Много ми хареса, Зап, завладяващо и мъдро. Поздравявам те
-
Много мъдро и реалистично е написаното! Поздравления от мен
-
Интересен и замислящ разказ!
Зап, мъдро е перото ти!
Поздрави! -
Хубаво, Запрян...
Но аз мисля, че уроците на любовта не се научават.
Нещо в нас винаги ще повтаря едни и същи грешки.
Поздравления за майсторството!
-
Хубави описания има в разказа ти, хареса ми!
-
Здравей,Сеси!Благодаря,че прочете и сподели!
-
Разказ за истинските неща от живота! Поздрави!
-
Благодаря,Елена!За това, че прочете и сподели!Хубав ден!
Ех Любов, щях да те пропусна.Звучи абсурдно!На темата:любовта ни дава цял живот уроци.Може би са ни нужни? -
Хубав разказ за отчуждението и наранената гордост. Хареса ми реализмът на разказа ти, Запряне!
-
Аз благодаря, Елена!
-
Благодаря, че прочетох!!! Поздрави!!!
-
Здравейте, Жанет
и Петя!
Жанет, благодаря за отзива!Всичко е една игра на думи и реалност.
Петя,може би е само маска?И аз нямам отговор!Нали трябва да има интрига? -
Хареса ми образа на жената. Милиони животи биха имали друг обрат, ако хората владееха изкуството да помнят и забравят само това, което искат.
Поздрави! -
Успяваш да приковеш вниманието на читателя,Зап.Харесах разказа ти и се поразмислих.Ех,живот...Поздрав!
-
Здравейте,Галина!
Галина, благодаря за коментара и за отговора на незададения въпрос!Хубав ден ви желая! -
Здравей,Роси!Не смея да се отпусна. При толкова добри автори, как да стане това?Хубава вечер ти желая!
-
Отново поднасяш хубав разказ.
Поздравления! -
Благодаря ,Силви!В измислиците ме бива повече отколкото в реалността.И на теб, прекрасна майска вечер пожелавам!
-
Благодаря,Силвия!И твоята вечер, да бъда празнична!
-
Празнична вечер, Запрян!
-
Здравейте, приятели!
Илко, живота ни дава толкова невероятни истории.Само трябва малко да ги пипнем и готово.Благодаря и светъл празник!
Бароне, благодаря!.Светъл празник ти желая!
Здравей,Ивон!Благодаря за коментара!Ти отговаряш на незададения въпрос,защо героинята постъпва така. -
Любовта е най-добрата учителка и нейните уроци остават завинаги в нашето съзнание. Вероятно героинята е била много наранена и това е може би естественото обяснение след толкова години. Замислящ и красив разказ!
-
Честит празник, Зап. Получило се и този път, братко. Поздрави за Словото. Барона
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
