Книгите около мен винаги предизвикват странно усещане!...

Откъсването от тях е равнозначно на спряло дихание…

От тяхното присъствие околният свят придобива особено излъчване…

Думите са недостатъчни, за да се опише подобно състояние на духа…

Надявам се, всеки свързан с книгите, без усилия да ме разбере.

От друга страна, често животът се оказва по-сложен, отколкото ни се иска.

Така, един слънчев ден натикаха книгите ми в чували и набутаха в съседски гараж!

Човешки съдби, включително и моята, бяха захвърлени в бетонно подземие!

Моята разнебитена същност плю на пошлостта и се настани в крайпътна каравана!

Там без книги преживях целия, така наречен, демократичен преход!

В действителност, две десетилетия живях „без самоличност” - мен ме е нямало!

Живях без „екзекуторите” на книгите, но те самите живяха чрез мен…

Когато придобих средства, без да уведомя никого, построих своя храм на живота!

И до днес не могат да ми простят тази моя дързост и разточителство…

Но създадох своя спасителен остров за книгите… които бяха останали!

Днес дишам техния въздух и си върнах усещането… за живот.

*

В ранна възраст четях безразборно всичко каквото ми падне!

Шибано време: дори още нямаше „кой да ти каже” какво да четеш!

Стотици тонове книги бяха претопени в родните пещи!

Половината от авторите бяха „придворни”, останалите – „антинародни”!

Новите представители на соцреализма още не бяха нарочени!

Прочетох много книги ненужни и сигурно много „нужни” прескочих…

Разтворих много прозорци, но не литнах през тях!

Много врати притворих, за да изляза, но не успях...

- Някои може и да не могат да носят книгите, прочетени от това дете! –

каза навремето една селска учителка на родителска среща.

Никога не успях да стана „най-добрият ученик на класа”, и не исках…

Така от прехвален на село, станах последен в града!

Осми клас завърших с изпит по български и фаталната диагноза: няма „основа”!

С огромна мъка избутах девети – не се виждам въобще как ще завърша гимназия!

И защо я наричат „реална”, когато на практика всичко в нея беше „иреално”!

От ненавист към даскалската педантичност чак прописах сатирични стихове!

Започвам да мисля за вариант - занаят или техникум, поне да имам професия…

Подавам документи в най-мъжкото училище - техникум по минно дело.

Приемат ме в отдел „Разработка и експлоатация на полезни изкопаеми”!

Нито разбирам, нито питам какво е това, все ще е по-добро...

Предполагах, разбира се, че е нещо като геология...

От книгите знаех, че геолозите са хора, дето ходят по чукарите, а това ми харесва!

Когато разбрах колко съм далеч от истината, беше късно…

*

Всичко изглеждаше поносимо, докато спортът не стана част от живота ми!

Боксът ме обсеби докрай, измести дори и книгите - преобърна живота ми!

Спорт, привлекателен за възрастта ми - 82 кг./ 190 см. – тежка, юноши!

Категория, която винаги на първенствата остава непопълнена.

Постепенно разминаването с околния свят намествах с безпощадни удари…

Каквото и да правя, където и да бъда, мислено нанасях тежки десни крошета…

Предстоеше републиканско първенство и треньорът залагаше на моята категория!

До финалите стигнахме трима - ще играя с победителя от другите двама.

Жребият ми помогна: по такъв начин видях играта на моя противник!

Бях сигурен в победата - в края на третия рунд го изхвърлих от ринга…

Не скривам: приятно е на 17 да станеш шампион на Републиката!

*

По отношение на спорта всичко се разви като „серия бързи”!

По отношение на училището, обаче, всичко е безнадеждно катастрофално...

Нещо се обърка и в края на учебната година стана ясно, че ще „повтарям”!

Само по физкултура имах отличен, останалите предмети - двойки.

Курсовият, инж. Бойдев, насрочи годишна родителска среща.

Давам си сметка: подобен случай не е ежедневие - положението е критично!

За всяка среща курсовият уведомява настойниците с „любовни” писма.

Моите родители получават тези писма, но не идват…

Имат си своя философия – ако учиш - добре, ако не - работа в ТКЗ-то боллук!...

Нито имат възможност, нито желание да упражняват контрол.

Те дори не знаят, че уча в някакъв миньорски техникум…

Представа нямат за моите успехи и проблеми, и не ги интересува!

Баща ми и на тази среща няма да дойде – резилът ще бъде спестен!

Но какво от това - двойките остават…

*

За капак, курсовият ме помоли на срещата да изпълня поемата „Сашка”!

Не ми е до подобна изява, но няма как - той плътно ме подкрепяше в спорта.

Родители и деца са насядали по чиновете.

Аз, най-отзад, чакам знак от курсовия кога да започна „културната програма”.

По едно време ме погледна и каза с очи: Давай!

Започвам: Копае Сашка, копае гроба си сама…

В този момент вратата силно изскърца и някой я притвори…

Бях застанал зад вратата и трябваше да се преместя - прекъснах изпълнението.

Но никой не влиза - човекът явно търси да види позната физиономия.

След като не намери когото търси, придърпа вратата да я затвори.

Курсовият скочи и го покани да влезе…

Беше… баща ми!

Зави ми се свят!...

Господи, това си е чист нокаут…

*

Моята изява приключи - Бойдев тушира конфузното положение:

- Другия път повече… за сега толкова… няма време!

Какво ти „повече”, аз едва си отворих устата, когато изскърца вратата…

Започна по азбучен ред да дава информация за всеки ученик.

Когато стигна моето име, обяви само три от дванайсетте двойки.

Разбирах, искаше да ми спести срама…

Свърши срещата, родителите попитаха в движение туй-онуй и си тръгнаха.

В стаята останахме тримата.

Бойдев се правеше, че нещо търси из дневника…

Баща ми отиде при него, тури пръст на името ми и проследи оценките.

Преброи ги – дванайсет парчета.

- Даскале, голям берекет?

- Ами, бай Теньо… шампионатът го обърка!

- Какъв шампионат, бе даскале!... По двойки!... А ти що го криеш?

Баща ми не дочака отговор и тръгна.

Бойдев ми даде знак да го последвам.

*

Излязохме от сградата на училището - той напред, аз след него, като кадъна…

По-добре да ми обърше един и да се свърши – един шампион по-малко!

Така извървяхме близо километър, а той си мълчи…

По някое време спря и без да ме погледне, рече:

- По чалъма ша прашиш цял живот памук!

Това беше неговият шамар - присъда: щом не уча - марш на памучната плантация!

Окопаването на памука се смяташе за най-непривлекателния селски труд.

Идеше ми в дън земя да потъна - накъде да хващам!...

Връщам се при курсовия:

- Ще ми съдействате ли за допълнително изпитване?

- Бележките са оформени и нанесени…

- За това става дума!

- Смяташ, че е възможно да се подготвиш за две седмици?...

- Трябва…

- Тренировките?

- Свърши!… Или спорта, или книгите… двете не става!...

- Избираш книгите! – изненадан попита Бойдев.

- Нямам друг избор…

- Точка! Вярвам ти!... Върви да четеш!

*