Химичен поет (Натриев хлорид)

С химията бяхме като куче и котка в чувал. Хем не се обичахме, хем трябваше да съжителстваме заедно. Формулите за мен бяха мъчение, а изравняването на химични уравнения ми се струваше по-тежка задача дори от влизането без билет в лятното кино. Измислях какво ли не, за да не съм в часа по този така полезен предмет. Но дори репертоарът на най-прочутите артисти се изчерпва и вече не знаех как да се спася от химията. На всичко отгоре преподавателката беше съученичка на мама и за всяка моя проява веднага ѝ съобщаваше по телефона.

Споделих своя проблем с най-близкия си приятел, който успяваше да ме измъкне досега от всяка заплетена ситуация.

— Кажи, че си станал поет – каза ми той един ден. – Творците витаят в облаците и май нито един не е бил химик или математик.

Идеята ми се стори добра. Още в следващия час по химия се загледах през прозореца и забравих за химичните уравнения.

Гласът на госпожата ме извади от сладкия унес:

— Да не измисляш стихотворение – попита ме тя иронично – за някое химично съединение?

Така се бях замечтал за лятото и ходенето на реката за риба, че се хванах като глупав сом на нейната въдица.

— Да, госпожо – отговорих и чак когато чух целият клас да се смее така, че имаше опасност да падне покрива на училището, разбрах, че съм направил огромна грешка. На ти сега поет!

— Тогава да чуем твоето химично стихотворение – отговори развеселена тя.

— Още не съм го довършил – опитах се да дам заден ход. – Следващия път.

— Да не забравиш – предупреди ме учителката. – Защото аз със сигурност няма да забравя. Следващата седмица има отворени врати по различните учебни предмети. Очаквам оригинална идея от теб.

Сега стана сериозно. Още след часа майка ми щеше да е научила, че пиша стихотворения. Това не бе най-страшното обаче. Как щях да измисля стихотворение за някакво химично съединение?

— Слушай - дойде при мен в междучасието моят приятел. – Ако искаш, да съчиним нещо заедно.

— Не, мерси - отказах любезно. - Ще се оправя сам.

Вървях към вкъщи и главата ми беше като онези балони с горещ въздух, с които се лети над пустините. Добре се наредих сам.

У дома ме очакваше още една изненада. Бе пристигнала баба ми с нейна приятелка.

— Защо така си провесил нос? – баба ме погледна тревожно. – Да не си болен?

Де да бях! Предпочитах да горя с температура, вместо да се потя над тази ужасна задача. Реших, че съм обречен, поне да го споделях с някого и преди моя позор утре да съм се наял с палачинки до пръсване.

— Ха, това е елементарно! – плесна с ръце приятелката на баба. – Натриев хлорид!

На опулената ми физиономия тя заяви:

— Сол – натриев хлорид. Давай лист - започваме да пишем ода за това чудно съединение. Ще ти обясня чрез думи прости.

Слушах като паднал от луната. Разбирах всичко и не можех да повярвам, че едно химично съединение с такова завързано име е нещо толкова просто.

— Сега пляскай с ръце, за да нагласим сричките – даде ми поредния съвет белокосата приятелка на баба. – Измисляй каквото се сетиш, но да е свързано с характеристиките на солта, да е смешно и да има неочакван край. Развинти си фантазията!

Фантазия да искаш от мен! Така я развинтих, че направо я пратих в Космоса. Пляскахме с ръце тримата – баба, аз и приятелката ѝ, думите се изливаха като из ведро, забавлявах се невероятно. За половин час одата за солта беше готова.

— Сега мисли как да я представиш – даде ми нова идея възрастната жена. – Препиши текста и го раздай на целия клас. Ние ще направим сандвичи хапки без сол и ще сложиш на всяко дете на чина. До пакетчето с храна ще оставиш в красиво направено пликче мъничко сол. След края на стихотворението ще ги поканиш да опитат почерпката.

Бях въодушевен. Не предполагах, че химията може да бъде забавна. Подготвих се старателно за шоуто утре. Щеше да види учителката какъв химичен поет съм.

Часът започна както обикновено. Чаках развълнуван да ме посочат и учителката го направи веднага щом предаде новия урок.

Първо раздадох листовете с текста – и на нея включително. После поставих пред всяко дете, а и пред нея двете малки пакетчета – хапка сандвич без сол, и щипка от нея встрани, красиво направена като бонбон.

Започнах да рецитирам и да пляскам с ръце. Класът само това чакаше - четяха с мен, смееха се и тропаха с крака. А когато произнесох финала:

— Всеки с натриев хлорид като царя е честит! – ръкоплясканията щяха да срутят покрива.

Учителката се смееше и ръкопляскаше повече от всички. Оттогава ми лепнаха прякора „химичен поет“, но аз не станах такъв. Приятелката на баба ме запали по химията и най-вече по това как да преподаваш и да се забавляваш. Затова станах учител по химия. Докато уча децата на сложните химични уравнения, се забавляваме заедно и досега.

©Илияна Каракочева – Ина Крейн

из книгата "Усмивки от светлото детство"

разкази за деца и юноши

издателство "Многоточие" - 2024 г.