Тази сутрин се събудих и усетих, че съм се променила, а заедно с мен се е променил и светът. През прозорците падаха потоци блестящо жълта и яркорозовееща светлина, стаите бяха сякаш преизпълнени с въздух, а музиката от старото радио звучеше по-ясно от всякога – и едно пращене или припукване не можеше да бъде чуто. Когато погледнах през прозореца ми се стори, че съм се озовала на чуждо място – по принцип Русе е мрачен, мръсен и шумен град, но днес ми изглеждаше като райска градина – дърветата бяха избуяли в прелестни зелени листа, по улиците бяха нападали розови и снежнобели цветове, а до хоризонта се простираше ясното, безоблачно небе. Бях в такова приповдигнато настроение, че не устоях на изкушението да изляза на балкона, за да се порадвам на пролетната атмосфера. (Въпреки, че бях по пижама и съседките-клюкарки, чиято цел в живота е да гледат кой кога минава по улицата и да го обсъждат, ме гледаха любопитно и подозрително.)

 Промяната навярно се състоеше в това, че бях завършила училище. В интерес на истината, абитуриенският ми бал беше само преди четири дни. Сбогом Училище! Здравей, Живот на Независима, Пораснала Жена!

 - Мишааа! Не излизай боса на терасата! Оправи си леглото и се обличай, че закуската е готова!

 Добре де, преувеличих малко. Не съм точно най-независимият човек вмомента, понеже все още живеея при родителите си. Е, вярно, че ми бяха купили апартамент на мое име по времето, когато бях 5-6 годишна, но честно казано, не е лесна работа просто ей така да отида и да заживея там. Всмисъл, апартамента е голям за само момиче, а и как ще си плащам сметките, като нищо не работя… А и теоретично, нямам какво да сложа в апартамента, защото всичките ми лични притежания възлизат на един диван, който се разтяга в легло, две етажерки с АДСКИ много книги и един гардероб с БЕЗУМНО много дрехи, които не се съчетават и не са цветово издържани.

 Пък и всъщност не е чак толкова зле да живея с родителите си – все пак живях с тях 19 години, за още една-две години няма да ме подлудят чак толкова много, нали? А ето ти и плюсовете – майка ти е приготвила любимата ти закуска (препечени филийки и тостер с домат, ух, че вкусно!), а баща ти после ще те закара на срещата ти с приятели на кафенето (при условие, че си се издънила четири пъти на шофьорските курсове.)

 За да приключа със закуската и да отида на срещата с приятелите ми навреме, се наложи да включа сутришната си програма за спешни случаи. Прави се така: хвърляш се в банята, с едната ръка миеш лицето, а с другата – зъбите, след което едновременно се опитваш да си сложиш лещите и да се гримираш. Връщаш се като светкавица в стаята, отваряш гардероба и скачаш в дрехите си. (Когато някой ми направи комплимент за дрехите и аз възкликна “О, просто навлякох първото, до което се докопах.” – не се преструвам. Аз наистина навличам първото, което ми попадне в ръцете.)

 - Миша, да не си забравиш мобилния, искам да поддържам връзка с теб и да знам къде си – казва майка ми, когато влетявам в стаята и се нахвърлям върху препечените филийки.

 (Само да уточним – името ми не е Миша. Това е умалително от галеният начин, по който майка ми ме нарича понякога - “мишленце”.)

-         Просто не мога да разбера защо плащаме толкова много пари за мобилни телефони! – мърмори в това време баща ми под носа си. Вмомента разглежда сметките за мобилните телефони. Изведнъж се вторачва във втората страница, където се предполага, че е извлечението от моите разговори, която обаче е покрита с тлъсти бели капки. – Защо това извлечение е зацапано с коректор?

-         Обожемой – изричам с пълен с разкаяние глас. – Много съжалявам, тате! Коректорът беше там и аз премествах някакви книги и той просто… се прекатури…

-         Но това почти не може да се разчете!

-         Така ли? – възкликвам с възможно най-невинната си физиономия. – Леле, какъв срам. Е, нищо, случват се и такива неща… - Тъкмо се каня да му измъкна листа измежду пръстите, когато очите му зад очилата внезапно се присвиват.

-         Я, чакай, чакай… Тук да не би да пише… - И започва да чагърка с нокът капките от коректора и о,ужас! – една голяма капка внезапно се отлепва и пада!

 Знаех си че трябваше да използвам кетчуп – както направих миналия месец!

 О, Боже, ето я онази пулсираща вена на слепоочието на татко, на която така често съм се възхищавала, когато съм успявала да го вбеся.

 - 67 текстови съобщения?!? Час и половина разговор в натоварено време?!? – започва да повишава тон той. – Знаеш ли колко пари са това?!?

 Придобил е онова болезнено познато страховито изражение на действащ вулкан, за разлика от мама, която е надянала студена физиономия. Аз скачам от стола, стиснала като щит пред себе си една полу-изядена препечена филийка и започвам да отстъпвам назад.

-         Виж какво, това са само пари! Какво значение имат парите?

 (Кого заблуждавам – парите имат огромно значение.)

-         Слушай, тате, има по-важни неща. Ние имаме здравето си, имаме се един друг, имаме… красотата на живота. Това са истинските неща, които имат значение! Не парите! Не и сметки от телефона! Не и тези скучни, унищожаващи душата детайли! – Махвам величествено с ръката, в която държа филийката, чувствайки се така, сякаш изнасям реч по повод връчването на “Оскар”. Винаги ме е бивало с възвишените и помпозни думи. Не случайно имах шестица на матурата по български… (която донякъде уравновеси тройката от матурата по математика.) – Ние сме на тази планета за прекалено кратък срок, баща ми! Прекалено малко време ни е отредено тук. И когато накрая направим равносметка, кое ще натежи? Някакво число на листче хартия или семейството? Кое е по-важно: да знаеш как са балансирани няколко безмислени цифри или да си сигурен, че си бил такъв, какъвто си искал да бъдеш?!

Когато стигам края на изказването си, се задавям от собственият си брилянтен изказ. Вдигам замъгления си поглед, почти очаквайки да видя татко, облят в сълзи, да прошепва: “Спечели ме още на третото изречение!”

 Ала вместо това до ушите ми достига следното:

-         Мноооого вълнуващо! – ироничен смях. Е, ако не друго, поне вече не е вбесен.

-         Това означава ли… нали ще ме закараш до центъра, а, тате?

 Стовареният му с трясък юмрук върху масата е знак за мен да изтърва препечената филийка на пода и да хукна към антрето, за да грабна в едната си ръка чантичката, а в другата – кецовете. По-късно, когато завързвам връзките им пред входа на блока, звъня на мобилният си телефон на най-добрата ми приятелка Миглена. Разбира ме се да отида у тях и оттам да тръгнем с колата на Жузи към центъра.

 Никога. Повече. Няма. Да се съглася доброволно. Да ме кара. Жузи.

 Останалите ни чакаха вече в кафенето, затова изнервената Миглена каза на Жузи “Побързай и натисни газта до дупка”. Никога не бива да казва такива неща. Защото той я разбра буквално и взе, че се превърна в състезател от Гранд При. А катаджиите изглежда не харесват хора, които карат със сто и трийсет километра в час в зона с ограничение на скоростта петдесет километра в час. Не обичат и шофьори, които изпреварват неправилно и сноват между платната.

 Един акт, глоба за превишена скорост и евентуално обвинение за опасно шофиране по-късно, пристигаме на кафене-бар “Пикадили” почти навреме. (Полицаите май се смутиха, когато видяха Жузи да ридае неудържимо.)

 И ето, сега всички сме седнали на една маса, пием кафе и се чувстваме като възрастни, макар да се хилим хлапашки.

 - Имам чувството, че не сме се виждали от цяла вечност! – възкликвам аз, след като сме си разменили прегръдки и целувки с Габи, Йолита, Надя, Каролина, Валя, Кристина, Радослав, Сашо, Стилиян и Ники.

 - Четири дни – поправя ме Миглена. – За последен път бяхме всички заедно на абитуриенския бал.

 - И оттогава имам такъв гаден махмурлук… - оплаква се Йолита и след това заявява тържествено: – Повече няма да близна алкохол.

 - Къде ли съм чувал това преди? – засмива се Ники. – Махмурлукът е като раждането. За момент се кълнеш, че никога повече няма да се поставиш в такова положение. Седем дни по-късно изобщо не си спомняш болката.

 - Винаги си толкова самодоволен – намусва се Стилиян. – Не ти ли се е случвало да си скапеш почивните дни заради алкохола?

  Ако не ме лъже краткотрайната памет, балът беше пълно фиаско. След боя с храна, при който едно момиче едва не изгуби окото си под обстрела на шепа захаросани бадеми, изисканият случай много бързо се породи в анархия.

-         Забих ли някое гадже, че не се сещам? – пита Сашо.

-         Заспа под масата – информирва го Миглена.

-         Обзалагам се, че някаква ме лигавеше по лицето – изломотва той.

-         Така е – уверява го с лукава усмивка приятелката ми. – Или нещо, по-точно. Кучето на Ромина.

 Той простенва, а ние избухваме в онзи тип смях, при който корема започва да те боли ужасно, но въпреки всичко, не можеш да спреш да се смееш. Когато най-сетне се успокояваме, Николай успява да потупа Сашо приятелски по рамото и да пророни замислено:

 - Даа, пак си си легнал с куче.

 При което отново ни избива на истеричен кикот.

 Няколко часа след като ни изгониха от кафенето, понеже сме “смущавали реда в заведението”, ние скитосваме из центъра, докато слънцето хвърля последните си ярко оранжеви и червени лъчи върху града. По улиците вървят хора с ведро и спокойно изражение, които се наслаждават на прохладните пролетни вечери.

-         Някой знае ли какво ще прави? – пита изведнъж Габи.

-         Ами, мислим да отидем на дискотека “Авалон” – обажда се Надя.

-         Извинявай, обърках се, исках да попитам някой знае ли какво ще прави оттук нататък с живота си? – изчервява се Габриела.

 Като по команда всички се заковаваме на едно място и се споглеждаме.

-         Никаква идея – веднага отсича, подсмихвайки се, Йолита. – Знам само, че това лято отивам на почивка в Испания. А после какво ще правя… знае само един господ.

-         Винаги съм си мислел… да бъда футболист – Сашо, забил поглед в земята, ритва едно камъче.

-         Да рисувам… - възкликва Габито замечтано. После добавя бързо: - Макар да не знам какви пари ще изкарам с това.

-          Абе, аз пък си мислех да стана депутат. Не ти трябва мозък за тая работа, пък много пари се изкарват – шегува се Ники, пъхнал ръце в джобовете си.

-         Дори и някой да опре пистолет в слепоочието ми, пак няма да мога да реша какво искам да работя – обявява почти тържествено Миглена. – А ти? – обръща се към мен.

-         Рок Богиня! – извиквам аз, замахвайки с юмрук във въздуха.

-         Това не е професия – срязва ме приятелката ми.

-         Тогава дизайнерка на китари – свивам рамене аз. – Ще рисувам модели на китари и ще ги продавам на фирми като “Ямаха”, “Мюзикмен”, “Гибсън” и прочие.

-         Продължавай да си мечтаеш – подхвърля Миглена.

-         Непременно.

 И сега, когато нощта е спуснала черният си воал над спящият град, продължавам да си мисля за тази промяна в живота ми. Чудя се дали и други като мен изпадат в такава объркана безнадежност: кой съм аз, какво правя с живота си, накъде върви всичко това?

 В съседното легло спи малката ми 12-годишна сестра Калина. Личи си, че нейният сън не е помрачен от тежките мисли за бъдещето. Тя живее ден за ден, защото сега тя е на 12, ние всички я обичаме и подкрепяме, а тя само трябва да ходи на училище и на тренировки по баскетбол. Тревогите й ще варират от това какво да облече за училищното представление до дилемата кого харесва повече: Ванко или Дидко? Не че искам да омаловажавам проблемите на сестра ми: те и без това са катастрофални за дете като нея (И за мен бяха едно време… Чакай, какво говоря? Все още имам такива проблеми! Никога не мога да реша дали искам да съм спортно-всекидневна или небрежно-елегантна! И по кого си падам повече: по Ивайло или по Даниел?!?)

 Добре де, фактически имаме сходни проблеми, само че тя все още няма защо да се тревожи, че не знае какво иска да работи, не знае какво й е призванието, не знае какво да прави оттук нататък…

 Проклетата Диана Вълкова! Това момиче още от осми клас имаше идеален план на живота си! Да учи медицина, да стане гинеколожка, да се омъжи на 27, да има две дъщери…

 Хора, като нея знаят какво искат – и преследват целите си.

 Хора, като мен не знаят какво искат – и се лутат като мухи без глави.

 Знам само две неща със сигурност – че искам да оцелея сега, когато се сблъсквам с истинският живот и никога да не се предавам.

 Мобилният ми тихо започва да вибрира и аз озадачена натискам бутончето за разговор. Кой би ме търсил в два през нощта?

-         Здрасти, аз съм – чувам приглушения глас на най-добрата ми приятелка Миглена.

-         Ти си здрасти – поздравявам тихо аз, за да не събудя сестра ми.

-         Реших да следвам право – съобщава ми тя с непоколебим глас.

-         Кога?

-         Преди няколко минути.

-         Ще станеш адвокат?

-         Не, нотариус.

-         Правилно, няма гадни вицове за тях.

 Миглена е една от най-разумните хора, които познавам. Решителна, хладнокръвна, остроумна, руса и елегантна – всичко, което аз не съм. Ние двете сме ин и ян, сол и пипер, ден и нощ. Аз съм емоционалната, весела, небрежна, слънчева част, която тя не притежава.

-         Ти винаги си искала да станеш писателка – отбелязва приятелката ми.

-         Да, но от това не се изкарват добри пари, ако не си добър.

-         Именно. Ти си страхотна. Защо не пишеш? Защо не следваш журналистика, например?

-         Защо, наистина?

-         Пробвай се. Ако не стане, винаги можеш да се омъжиш за богат дядка с болно сърце.

 Засмивам се безгласно.

-         Не и в този живот – прошепвам аз.

 По-късно, много по-късно, когато разговорът отдавна е приключил и аз вече се унасям в сън, ми се струва, че нещата не са чак толкова лоши, колкото ни се струват. Пък и утре винаги ще ни очаква нов ден…