Утро е. Слънцето бавно се показва измежду планинските върхове. Лъчите му нежно докосват заспалите води на езерото. Тихо е. Дори дърветата още спят. Езерето беше обградено с маслено-зелени борове и стари върби. Тук-там водата потрепваше от някое морско конче, което игриво образуваше пръстени по повърхността и. Хубаво, топло утро и денят предвещава да бъде прекрасен. Въздухът е свеж и ободряващ. Небето е чисто и лазурно. Нищо не трепва.
Събудих се доста рано, взех душ и излезнах да се порадвам на утрото. Той още спи. Толкова е спокоен, когато спи, че ми е жал да го събудя и гледам да бъда възможно най-тиха. Стоя на верандата на нашето бунгало и бавно преглъщам горещия чай, спокойно облегната на стола. Парата от чая и аромата му ме унася. Атмосферата бавно попива в съзнанието ми и отпуска сетивата ми. Затварям очи и се заслушвам в тишината... Тя, плахо и тихо, запява бавна песен за отминалото време. Долавям аромата на боровете и смолата. На върбите и липите. На цветята и тревата. Толкова ...