Jan 4, 2009, 6:44 PM

Утро 

  Prose » Narratives
1042 0 2
1 мин reading

Валеше... мрачно, дълбоко и нежно... наистина нежно. Вървях както всяка сутрин покрай старата сграда и чувах единствено дъжда по чадъра и тракането на токчетата си по мокрите плочки. Мислите ми бяха още по-минорни от времето. Много бавно минавах от една към друга. Времето сякаш беше спряло, нямаше хора около мен... странно спокойствие ме обзе... помислих си: „Нещо хубаво ще се случи!”. Забавих крачка, реших да закъснея, но да се насладя на усещането.  Някакви спомени се размърдаха в мен, не можех да си ги спомня... нямаше нужда. Огледах се, помислих си: „Обичам този град през есента!”. Продължавах да вървя, ето я тази голяма, стара сграда от детските ми мечти... стара колкото спомена ми за нея, спомен като черно-бяла снимка, снимка скрита отдавна в джоба ми...

Кап, кап, кап... троп, троп, троп...

Отново съм в офиса, край на илюзиите... колко делнично, колко странно, влизам и поглеждам както всяка сутрин часовника срещу вратата... спрял е!

© Тя All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • " Някакви спомени се размърдаха в мен, не можех да си ги спомня... "
    спомени - спомня ... 1. повторението дразни 2. може ли да не си спомниш спомен след като той се е размърдал ... хм - може ... просто не си го казала както трябва според мен ...


    "Отново съм в офиса, край на илюзиите"- "край на илюзиите" - е излишно ... нека ние сами си го обясним видим и прочетем това примерно в - "часовника срещу вратата... спрял е!"


    и това ми хареса

  • Благодаря! Скоро
Random works
: ??:??