Валеше... мрачно, дълбоко и нежно... наистина нежно. Вървях както всяка сутрин покрай старата сграда и чувах единствено дъжда по чадъра и тракането на токчетата си по мокрите плочки. Мислите ми бяха още по-минорни от времето. Много бавно минавах от една към друга. Времето сякаш беше спряло, нямаше хора около мен... странно спокойствие ме обзе... помислих си: „Нещо хубаво ще се случи!”. Забавих крачка, реших да закъснея, но да се насладя на усещането. Някакви спомени се размърдаха в мен, не можех да си ги спомня... нямаше нужда. Огледах се, помислих си: „Обичам този град през есента!”. Продължавах да вървя, ето я тази голяма, стара сграда от детските ми мечти... стара колкото спомена ми за нея, спомен като черно-бяла снимка, снимка скрита отдавна в джоба ми...
Кап, кап, кап... троп, троп, троп...
Отново съм в офиса, край на илюзиите... колко делнично, колко странно, влизам и поглеждам както всяка сутрин часовника срещу вратата... спрял е!