Jun 20, 2012, 11:06 PM

В далечината 

  Prose » Novels
717 0 0
3 мин reading

В далечината се чувало гълчава. Тя се запътила натам. Спряла пред дървената врата, на която се четял надпис: "Мъжка утеха". Влязла вътре. Множество мъже били насядали около масите, на които чашите с червено и бяло вино замъглявали погледите им. Един от мъжете махнал с ръце към нея и я поканил да седне до него.  Явно току-що беше дошъл и все още беше трезвен. Любовта се усмихнала  и седнала. И тъй като човекът беше ù направил силно впечатление, тя решила да започне разговор с него. 

- Ти ми се виждаш добър човек. А какво правиш в тази кръчма?

- Аз ли? Ами, животът ми е кахърен и реших да забравя всичко. 

- Човече, можеш ли да ми кажеш какво разбираш под Добро?

- Добре ли е да убиват брат ти, да изнасилват сестра ти, да ограбват майка ти и баща ти, а най-сетне и теб? Къде е тук Доброто?

- Ти виждаш ли го къде е?

 - Аз ли? Доброто е у добрия човек. 

- А кой според теб е добър човек?

- За мен е този, който знае как да живее, за да му е добре.

- А, как трябва да живее?

- Ами, да си пие винцето и да забрави за лошите хора.

- Според теб, кои са тези лоши хора?

- Те са тия, дето си живеят добре и не мислят, че има други, които нямат дори какво да ядат. Така е, защото нищо не им липсва. Разминали са се с Доброто. Искам да живея като тях. Да си гледам животеца и тогава, шапка на тояга.

- Значи и на това му викаш Добро?

- Виж ги тия наоколо! Добри хора са, защо са кахърни! Търсят Доброто, ама не могат да го намерят.

   Любовта се извинила и решила да тръгне.

- Постой още малко! - замолил я човекът. Чуй какво ще ти кажа! Преди да дойда тук, видях на улицата паднала жена. Краката ù бяха се наранили и течеше кръв от раните ù. Колко хора минаха покрай нея, но никой не се наведе да ù подаде ръка. А аз  ù  подадох. Знаеш ли колко горд се чувствах, като видях усмивката на устните ù. Стана ми много леко и ми идеше да хвръкна ей там - горе, и да спра на най-високия връх, откъдето да погледна надолу, за да видя какво правят хората по света.

- Човече, ти си направил едно Добро, за което те попитах. 

- Ами, че то било толкоз просто, а аз си мислих...

- Какво си мислеше?

- Че Доброто е нещо недостижимо и не всеки може да го прави.

- За недостижимото си прав, защото за него се иска сила и обич. Трябва да обичаш всяка живинка на земята. Да си изминал през хилядите изритания на Ада. Да знаеш какво е болка. И накрая да развиеш онзи висш идеал, който се нарича Добродетел. Доброто е база на Добродетелта. Не правиш ли Добро от Любов, не търси Добродетелта.

- Толкова време разговаряхме, а не ти знам името - запитал мъжът.

- Любов, Любов се казвам.

- А аз съм Добромир.

- Добро във Всемира - това е твоето име. Ето защо познаваш Доброто. То е в теб и ти си го дал на непознатата жена. Добро и Любов, Мир и Обич. Две мистични принцеси, но не от приказките, а една реалност, която всеки трябва да опознае. Да се приобщи към тях и да тръгне во веки в безкрайното пространство на Вечната Памет. Защото нищо не остава празно в пространството, без да сложи печат върху него. Те са във вечен, брачен съюз, в разбирателство и помирие. В Любов и Справедливост.

   Любовта станала от стола и се сбогувала с Добромир.

- И нека Мир и Любов цари над цялата земя! Запомни, че ти си вечният двигател на Живота, а Взаимопомощта е царят Обединител. Ковачът на Прогреса. Творецът на цялата Вселена.

   Тя тръгнала към вратата. За миг се обърнала и махнала с ръка за довиждане.

© Мария Герасова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??