В образа на "онази, тайната"

             Слънцето хвърли първите си лъчи над китното селце, скрито зад величествените планини. Едно момиче бързаше към своя дом. По лицето ù се стичаха сълзи и оставяха мокри следи по каменистия път. Този път малко закъсня. Но как да си тръгне бързо? Съдбата им отреждаше винаги толкова малко време заедно. Тези откраднати мигове бяха единствения живот за тяхната любов.
             Най-накрая бе сигурна, че никой няма да я види зад четирите стени. Минавайки по коридора, се спря внезапно пред огледалото. Черните следи от спирала зловещо се бяха разтекли по лицето ù. Поизбърса ги, но сякаш не изчезваха. Очите ù срещнаха тези в огледалото. Изглеждаха тъжни и нашепваха "Изморена си от всичко това! Откажи се!" Но как?! - запита се тя. Цялата се разтрепери и се махна от огледалото. Но мисълта за онези очи, които я молеха за помощ, не ù излизаше от главата. Потърси спасение в съня, но той ù звънна. Говориха, когато изведнъж някой влезе при него.
             -С кого говориш?
             -С една...
             -А, онази русата?
             -Мда..
           А тя не беше руса. Писна ù да се крие под чужди имена и образи. Постоянно се опитваше да забрави, че е в образа на "тайната", но винаги нещо й напомняше. Тя усещаше как някой бе забил нож в сърцето й и всеки път, когато си припомняше реалността, ножа се забиваше пак, и пак .. все по-силно!
           Сега отново трябваше да чака слънцето да се скрие . Въпреки че едно време обичаше светлината , сега я мразеше, защото тя го разделяше с огнени пръсти от него! Нощта бе нейната закрилница. Звездите - нейната подкрепа. А луната бе нейна спътница във вечерите, в които стоеше сама там и го чакаше.
           Колко ли щеше да издържи през деня да бъде непозната, пред хората чужда и друга, а през нощта неговото момиче, скрито в мрака? Преди за нея жертвите нямаха значение, нали ги правеше заради него. Но вече осъзнаваше как в сърцето й се е таяла много болка и страх. Започна да я боли от ролята на "онази, тайната". Тя се бе привързала много силно към него, а не биваше. Той трябва да си намери момиче, защото всички вече се питаха защо момче като него е само. А тогава тя едва ли щеше да издържи да го гледа в прегръдките на друга... защото знаеше, усещаше го, че те са създадени един за друг и не можеше да си обясни защо съдбата ги наказва така. Или може би бяха създадени за друг свят? С тези въпроси тя прекара деня и отново излезе, когато луната огря и последната къща в притихналото селце.