В памет на другаря Найден Вълчев /лека му пръст/

В далечната 1983г. занесох свои стихотворения, за евентуално публикуване, в отдел поезия на списание "Септември". То се помещаваше на площад Славейков. Приеха ме поетите Найден Вълчев и Вътьо Раковски /лека им пръст/. Първият от тях беше началник на втория. Шеф на списанието беше Владимир Голев. По онова време съществуваше следната практика. Изискваха автора да остави стихотворенията си на редакцията и да се яви за отговор след един месец. Часът беше около 11 и затова казах, че съм поетът Младен Мисана от Бургас и че следобяд в 16 часа трябва да хвана Чайка експрес, за да се прибера вкъщи. Найден ми влезе в положението и започна да чете на глас, някак тържествено, стихотворенията, които бях донесъл. Имаше отлична дикция. А аз бях приготвил следните единадесет стихотворения:    



СТРАХ  

Страхувам се от прилива на сладководните реки,
които мъкнат тиня в океана,
които го затрупват страшно бавно...
извън времето,
които изпреварват и подводните вулкани...
Страхувам се от мътната вода, която идва
с разтворената сол,
отмъквайки я безпощадно

...и там - в разтворената молекула на солта -
смъртта със по едно око във всеки атом...



РЕКВИЕМ


Ненужна чаша пак денят издига  
и дъното обръща се нагоре. -
Навярно Бог е искал да отпие
от краткия живот на всички хора.



НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА

Сянка от тъга...
Няколко случайни ноти...
Закъсняла падаща звезда...
Шепа пръст за покрив...

ДЪРВОТО

Ето го Дървото!
Пред мен лежи
отсечена напречно
неговата истина
и неусетно кръговете му
затварят ме във смисъла...
И двамата мълчим.
Не трябват думи.
... Едно мълчание на никнещия страх
в шума на отзвучалото бездумие...
Очите му ме гледат от отрязания упор
през дървените си бразди
... И мисълта!
Но аз не виждам нищо зад гърба й.
Живял съм цял живот в това Дърво,
отсечен съм със него и кръвта
навярно е попила във пръстта
засъхнала в гримасата на корените...



СИГЛА


Веднъж се раждаме -
умираме безкрайно...
- Ръждиво клонче,
влагата остава!
Зеленината има своя път
от спиците
до пълната развивка
на нещата.
Премного всяка истина
се окислява,
за да остави кислород.
Един случаен лъч
понякога присъства
и след залеза...!
Но има нещо,
във което се съмняваме.
Защото в раковината на този свят
извивките са главното

 ... и като грамофонната игла
по тях се движи мисълта ни!




СВЕЩ ЗА САМОТА

Нека поне за миг онемеят
звездните сводове върху очите ни,
днес е последният ден от живота -
камбаните бият, за да излитаме...!

Толкова свещи зад нас са запалени,
връщат това колело неизминато -
краят с началото ще се затвори ли
или остава межда в половините.

Нека се слее земята с небето,
както се слива черно със синьото -
може би там ще поникнат в очакване
бързокълнящи, безплодни мечтите ни.

Толкова свещи, че само неволно
малката свещ на случайния пътник
ще проследява с пламък по вятъра
Времето

               дошло

                            да

                                 я

                                    погълне .

                                                      .

                                                        .

БЕЗИМЕННО

Светът угасва.
В бледите следи
очите впиват крехкото си рало
над непожънатия кратък миг,
където сивото неспирно е валяло...

Светът угасва -
кратък фар в нощта
от вечното бучене на морето.
...А някъде високите вълни
пренасят в пяната си вечността...

Стоварват върху пясъка небето.

СТЕННИЯТ ЧАСОВНИК

Часовнико,

и аз, и ти живеем в надпревара.

И всъщност - жалка е съдбата ти

да отброяваш собствените си минути.

Понякога играя си във стаята

със зайче слънчево на огледало.

Описва то окръжност по стената,

в която светлина не съществува.

И твоето махало тъй разделя

живота от смъртта - в едно движение.

А ти - лишеният от зрение,

си слух за най-несъществуващото!

НАСЛЕДСТВО



Внезапни трусове ще възвестят
последното наследство на Света...
Ще бягат птиците - спасителният връх
е къс небе в морето на смъртта!





НЕЖНА Е НОЩТА

Като път се простира пред мене Нощта -
виждам сенки и мисли вградени случайно
... и Живота - самотно ухо на игла, 

за която конецът се свършва

                                                 внезапно.

МОНОЛОГ

Ще надживея себе си, защото съм разбрал,
че всяка истина се изоставя!
Не казвай: празен си -
бездънно същността ми отговаря!
И мисълта понякога не стига да разкажа,
къде съм се запътил и защо...
и машинално продължавам.
Тези няколкото реда, във които съм увил
оставащата празнота
ме мамят. 
Към тях съм се стремил -
да претворявам позата.
Да не съзнавам онова,
което е било възможност...
Продаденото детство ме наказва.
И всеки миг е малък бумеранг,
със който се завръщам към началото!

Когато Найден приключи с четеното, се обърна към Вътьо Раковски с думите: Какво ще кажеш? А той му отговори: Това за атома много ме впечатли! /очевидно имаше предвид стихотворението "СТРАХ"/. Тогава Найден се обърна към мен и каза: Вашите стихове не са рехави. Нестандартни са и имат мъжко звучене. Ще впечатлят много Алексанадър Геров. Той цял живот иска да напише стихотворение като "СТРАХ". А "НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА" е цяла житейска философия, поднесена в четири реда. Найден каза хубави думи и за "СИГЛА", "ДЪРВОТО" и "СВЕЩ ЗА САМОТА". А после попита, дали съм публикувал във вестник "Пулс". Отговорих отрицателно, а той добави, че списание "Септември" не публикува автори, които не са минали през "Пулс". Каза, че главен редактор на "Пулс" е Божидар Божилов и да му занеса същите стихове и то веднага. Отговорих, че не познавам Божидар Божилов, но Найден каза: "Ще кажете, че ви изпраща другарят Найден Вълчев от списание "Септември". Тогава той няма да ви откаже. Реших да последвам съвета му, но Божидар Божилов затри моите стихотворения. Тогава от кумова срама Венко Евтимов /син на поета Евтим Евтимов - лека му пръст/, който по това време ръководеше отдел Поезия в "Пулс", отпечата стихотворението "СТЕННИЯТ ЧАСОВНИК".  Но измина цяла година, докато всичко това се случи. Спомням си, как Венко Евтимов хареса много встъплението на "МОНОЛОГ":

"Ще надживея себе си, защото съм разбрал,
че всяка истина се изоставя!",

но отбеляза, че точно тези редове правят недопустимо публикуването на стихотворението. Помоли ме да ги махна и тогава щял да го публикува. Отговорих му, че тези редове ще останат, дори когато "Пулс" ще престане да съществува. В отговор Венко шумно и доволно се изхили на моята дързост. 

И ето, че след година, аз повторно се явих при Найден Вълчев /сега той работеше на по-висок етаж/, за да настоявам за публикуване в списание "Септември". Този път Найден беше сам. Когато му се представих като Младен Мисана и му съобщих радостната вест за публикацията в "Пулс", той каза: "Вие сигурно сте онзи бургаски поет Мисана, който навремето беше при нас. С другаря Раковски често говорихме за вас и за вашите стихотворения. Много ни впечатлихте. Да видим сега какво сте ни донесъл." И се зачете в стихотворенията, които бяха абсолютно същите. Когато ги прочете той каза: 
"За съжаление тези стихотворения отстъпват на онези, които имахме удоволствието да прочетем миналия път."
Прехапах си езика, за да не изкрещя, че това са абсолютно същите стихотворения! После Найден Вълчев ме помоли да заключа вратата на стаята му, за да не ни безпокоят. Когато сторих това, той каза следното: "Вие имате огромен поетичен талант. Какъв сте по професия?" Отговорих, че съм математик, а той добави: "Спрете да се занимавате с всичко друго и се отдайте изцяло на поезията." Не посмях да му отговоря, че някак трябва да изхранвам жена си и двамата си сина, а с поезия това няма да стане. После Найден каза: "Слезте на долния етаж, там работи поетът Иван Методиев. Не е етично аз да го прескачам. Дайте на него стихотворенията си и кажете, че аз ви пращам. Той ще реши какво да публикува."  Речено, сторено. Така се запознах с Иван /лека му пръст/ - един рядко талантлив поет. Той се зачете в стихотворенията и разбрах, че са му харесали. Предложи незначителна промяна в стихотворението "СИГЛА":

"Премного всяка истина
се окислява,
за да остане кислород.",

но аз не се съобразих с предложението му. Три месеца по-късно стихотворението ми "ДЪРВОТО" беше отпечатано в списание "Септември", за съжаление в обезобразен вид:



ДЪРВОТО


Ето го Дървото!
Пред мен лежи
отсечена напречно
неговата истина
и неусетно кръговете му
затварят ме във смисъла...
И двамата мълчим. Не трябват думи.
Живял съм цял живот в това Дърво,
отсечен съм със него и кръвта
навярно е попила във пръстта
засъхнала в гримасата на корените...


Иван Методиев ми съобщи, че дежурният редактор е посякъл моето "ДЪРВО", а аз стиснах зъби, за да приема по-леко случилото се.
Повече не се видях с Найден Вълчев. Помня, че го преместиха в списание "Съвременник". С Иван Методиев се виждахме още дълго време.
Но ми се ще да разкажа още нещо, което може и да е любопитно за читателите.  През 1985г. предложих ръкописа си "СВЕЩ ЗА САМОТА", който съдържаше приведените по-горе  единадесет стихотворения, на няколко български издателства: "Георги Бакалов" - Варна, "Народна младеж" - София и "Български писател"- София. И трите издателства отказаха отпечатването на ръкописа ми с различни мотиви. Интересното е, че "Георги Бакалов" даде следната рецензия:  

"Другарю Мисана,
Вашият ръкопис "Свещ за самота" бе разгледан на редакторски съвет. В някои ваши стихотворения /например "Дървото", Морето и др./ лирическият герой има своя физиономия, своя съдба. За съжаление в редица свои стихотворения сте дали воля на абстрактни съмнения, страх и недоволства, които не могат да внушат нищо позитивно на българския читател. Ето защо, поради тази причина и заради редица несъвършенства на езика, издателството не може да включи ръкописа ви в своите планове и ви го връща."

Точно противоположна беше рецензията на най-тежкото по онова време у нас издателство "Български писател":

"Другарю Мисана,
Вашият ръкопис "Свещ за самота" бе разгледан на редакторски съвет. Включените в състава му стихотворения, издават литературна грамотност и владеене на основните закони на стихосложението. Но с това се изчерпват литературните достойнства на ръкописа. Като цяло той няма необходимата художествена убедителност. По тази причина издателството ви го връща. Необходимо е да продължите сериозно работата си над него."

Днес не бих обърнал никакво внимание на подобни рецензии. Но през 1987г. издателство "Български писател" издаде стихосбирката на Найден Вълчев, озаглавена "Далечен ден". Купих си я и с треперещи ръце я разтворих, за да видя как Найден е преодолял високите критерии на тежкото българско издателство. И тогава попаднах на следното стихотворение на другаря Найден Вълчев:


ПРОЛЕТНА СЛУЧКА

Тази пролет с мен се случи
просто истинска беда:
моите очи омая 
офицерската звезда!
С двама млади офицери
случаят ме запозна:
русият - със три звездички,
черноокият - с една.
Бяхме тримата из парка
ден и два, и три дори
и какво накрая стана -
ако можеш, разбери!
Някак все ми се усмихва
старши лейтенанта,
все звездичките поглежда,
все опъва канта,
а на мене ми хареса
младши лейтенанта.
Те са двамата другари,
заедно са всеки ден 
и са в службата, изглежда,
командир и подчинен,
че край всеки кръгъл дансинг
закръжава миг такъв:
младши лейтенантът чака
старшият да стане пръв.
А пък той не му и мисли,
траква ток един и същ
и танцувам все със него.
А със онзи - ни веднъж!
Той дими самотен, пуши,
със ръка подпрял глава,
гледа някак замечтано,
малко тъжно при това,
с мен говори много малко,
даже с безразличен глас,
но когато ме погледне,
всичко в миг разбирам аз,
че ми иде да извикам, 
та нощта да проечи:
искам младши лейтенанта,
онзи, с черните очи!
А все тъй ми се усмихва
старши лейтенанта,
все звездичките поглежда,
все опъва канта
и не вижда, че харесвам
младши лейтенанта!
Двамата какво ще правят
в този случай усложнен
и дали не ще ги скара
запознаването с мен -
аз не знам това, другари,
и не ща да е така,
но аз младши лейтенанта
днес ще хвана под ръка 
и сърцето ще послушам,
че сърцето не греши,
а пък старши лейтенанта
друга ще го утеши!  

Останах зашеметен. Това ли бяха високите критерии на издателството? Очевидно да! Така разбрах защо аз никога няма да съм в състояние да преодолея тези критерии.
Оставам дълбоко признателен на другаря Найден Вълчев, че спомогна за публикуване на "ДЪРВОТО", макар и в обезобразен вариант. Вечна му памет!
Ще завърша със стихотворение, което ще остане визитната ми картичка в поезията и което посвещавам на единствения си истински читател Господ-Бог:



ПОЕТЪТ

Посвещавам това стихотворение на всички мракобесници от всички времена и епохи.
Дерзайте изчадия!

Блекдаун за тебе, поете!
Издигна се твърде високо.
Полюшна се слънцето в тремор -
кандилото свое разклати.
И в бездната ти полетяваш
с величествен полет на птица.
Крилата ти нека отрежат.
Устата ти нека запушат.
Ще пишеш със светли зеници.
Защото поетът остава 
и в чужда на него вселена.
Със словото той сътворява
по-нова - дори неродена.
Сега и на клада да сложат
най-тленното - твоето тяло,
какво ли с това ще докажат.
Ще почнеш ти пак отначало.
Защото талантът не знае
прегради, затвор и предели.
Надраства сърцето си даже
и думите стават по-смели.
Онези завистници твои,
които над теб отброяват
до девет с черните тоги
и черното знаме развяват,
не знаят че пак ще се вдигнеш,
но този път не от земята.
От свое небе ще се спуснеш
с корона-венец на главата.
И блясъкът твой ще ги стряска
в съня им кошмарен и земен,
защото гласът ти е силен,
стихът ти е лава подземна.
Поетът вулкан е от слово,
а словото трусове прави.
Разклаща света до основи
и срутват се старите сгради.
А Новото - то се въздига
на хълма могъщ и небесен.
И там само Бог ще запише
завинаги твоята песен!

https://otkrovenia.com/bg/stihove/poetyt-11