Или "Последният мохикан на киселото зеле"

Най-сетне дойде онова най-обичано от мен време - времето на свинската смрът! Не, не грешите, именно смрът, а не смърт - така галено наричат по нашия край благородната кончина на хиляди прасенца, в името на още по-благородната кауза - изхранването на семейството през дългата и тежка икономически зима... Най-сетне дългоочаквания и предизвикващ обилно слюноотделяне празник - Кол`да! Защото Коледа е веднъж в годината, но Кол`да - винаги, когато обреченото на жертвоприношение прасенце намери своята неминуема смрът... Но сега няма да ви занимавам с ритуалите, свързани с този вековен, "неевропейски", традиционно български празник, а с моята одисея в изкуството на приготовление на киселото зеле, породена от настъпването на празниците на гореописаната свинска смрът...
Откак се помня обичам зеле. И то не какво да е, а кисело. Може би главната вина за това има баба ми, която ме е изгледала. По мое време животът беше друг -  родителите работеха, а в къщи децата се отглеждаха от любящи, пенсионирани и все още несмазани от работа баби. Като гледам сега... но  да не се отвличам в други теми... Баба ми е вече на 85, а не е мръднала, откак бях малка - жизнена и енергична, съхранена жена. Отлична готвачка. С един-единствен недостатък - готварското й изкуство се ограничаваше изключително в приготовлението на ястия, основен компонент на които беше въпросното кисело зеле. Например в понеделник - кисело зеле със свинско. Във вторник, за разнообразие - зеле с ориз (така наречената бурания). В сряда се прибавя фасул във зелето, а в четвъртък - зеле с пиле. Петък, събота и неделя менюто се състоеше от сърми (със зелев лист, естествено), борш (пак със зеле) и в неделя - празничен ден - прословутата "медовска тавъ". Кисело-зелев деликатес... с ориз и дробчета... ммммм... Дори през лятото баба купуваше прясно зеле, кълцаше го и го натъпкваше в трилитрови буркани - след неколкодневен престой на слънцето, зелето ставаше годно за употреба... Какви ли не жертви правеше жената, само и само да ни осигури незаменимия деликатес... Дядо ми, Бог да го прости, се криеше и тайно от нея си пържеше по някое яйце, измъкнато крадешком от полога на кокошките. Майка и татко обядваха и вечеряха по ресторанти, а в къщи понякога, просто така, за разнообразие от ресторантското меню, хапваха зелце. Аз, като постоянно зачислена на нежните грижи на баба, ядях самоотвержено зеле ден след ден. Какъв късмет, че го обичам...
Когато порастнах и отидох да уча в друг град, всяка събота и неделя се прибирах и освен, че ядях любимото си зеле на корем, баба ми напълваше раницата с неограничени количества от гореизброените специалитети - да не ми липсват през седмицата...
Не оценявах кулинарните шедьоври на баба дотогава, докато не се случи така, че ги загубих. Омъжих се, и естествено смених къщата. Отначало баба всеки ден готвеше и пренасяше тенджери и тави, но откакто мъжът ми престана да й отваря вратата, се обиди и се зарече кракът й повече да не стъпи в нашата къща. Възторжена победа за него и отчаян ужас за мен... Ами сега? Кой щеше да ми готви любимото зеле? Колкото и пъти да го бях яла, никога никой не ме беше посвещавал в готварските тънкости при приготвянето му... След няколко дена на тих ужас и глад реших да не се предавам, взех се в ръце, запасах престилката и започнах. Щом другите могат - аз да няма да се излагам, я?!? Първият ми опит завърши трагично - сервирах зелено, полусурово зеле, в което плуваха жилави късчета месо. Втория път се престарах - варих го толкова дълго, че после с нож не можех да изстържа загорялото зеле по дъното на тенджерата... Третия път реших, че в тава ще е по-лесно. Препече се отгоре, но кой да ме посъветва, че преди това трябвало да се свари... Стотици опити направих, но нито един не преповтори онези върхове, които баба ми постигаше в кисело-зелевата кулинария... Изчетох де що има рецепти - в книги, он-лайн, съвети, полезни идеи... Не и не! Зелето ми се подиграваше, каквото и да направех ми се хилеше в лицето и не ставаше за ядене. Но... май не се познаваме... Едва ли има по-нагъл, тъп и упорит човек от мен. Когато ме молят да се откажа и да престана, аз - не! Продължавам, ако ще света да свършва! Докато не стане така, както аз искам - няма да се откажа! В целия град вече не можеше да се намери зеле - всичко бях изкупила и употребила, когато ми дойде гениалната идея... Ами че готвенето си е изкуство! А щом е такова, значи процеса на готвене е творчески процес!!! Я да го дам по-така... по-артистично! Задълбочих цялата си мисъл, воля и фантазия, напрегнах се мисловно и след около час в главата ми вече бе изплувал целия процес на приготовление - стъпка по стъпка, ред по ред, етап по етап... като куплетите на ненаписано стихотворение, като припева на неизпята песен... С полупритворени очи, да не изпусна вълшебството от фантазията си, започнах... Цял ден, бавно, без да бързам осъществявах идеята си така, както я бях видяла вече... и взе, че се получи! Успех!!! Най-сетне бях сготвила мечтаното кисело зеле!
Оттогава насам няма какво да се опре на готварските ми умения...  Постигнах със същата сила на мисълта и волята другите разнообразни рецепти на баба... Дори прибавих и нови... Нарекох ги "Еротични сърми". Дано някой ден имате честта и удоволствието да ми ги опитате...
От време на време усещам недоволство в погледите на домочадието... Понякога, но само понякога се чудя... къде започнаха да изчезват така тайнствено яйцата на кокошките?... Защо детето се прибира вечно нахранено от детската градина?... А събота и неделя бързат да отидат някъде на гости и се връщат винаги сити оттам?... Зачестиха случаите, когато ровейки по джобовете на съпруга, намирам смачкани сметки от ресторанти и пицарии... Накъде отива този свят?!? Само аз ли останах последния мохикан на киселото зеле?
Добре, че официално настъпиха празниците на свинската смрът... Сега легално и възторжено поднасям и консумирам любимия деликатес, а семейството не може да се измъкне този път - та нали където и да идат все зеле предлагат? Кол`да е! Времето на свинската смрът...