В плен на миналото

Да се усещаш богат, изпълнен и одухотворен… Копривщенските улички са пленителни! Разхождайки се по тях, ти става едно леко, леко на душата. Шарено е! Цветове заливат очите ти – къщите, боядисани в различни цветове, всяка изрисувана в типичния за Възраждането стил, с изчистени до съвършенство форми, с каменни основи и дървени колони, те те приканват да се спреш, да погледаш и да надникнеш през портата, ако е отворена.
Всяка къща е със свой характер, със своя история, в която минало и настояще се срещат. Вътрешните дървени вити стълби, които проскърцват под тежестта на стъпките ти, сякаш ти говорят и споделят далечни събития. Дърворезбите по таваните – толкова изящни, те карат да онемееш и да се преклониш пред таланта на ония самоуки майстори, които са вложили любов и душа в творенията си. Художници са изписали стените с ярки миниатюри, разказващи за далечни екзотични места като Египет, Истанбул и Александрия, все пазари, където българските търговци са носели стоките си. И въображението сякаш е бедно, за да си представи човек, как в онези далечни времена хората са преодолявали разстоянията, за да се свържат един с друг.
Пъстреят пред погледа ти ярките вълнени плъсти, платна и фини дантели, изработени от майсторските ръце на нашите баби и прабаби. Заглеждаш тежката ножица, грубата ютия и металния метър на занаятчията от миналото и се чудиш колко разглезени сме днес от постиженията на техниката. Няма как да не ти се прииска да докоснеш писаните глинени гърнета, излъсканите метални съдове, наредени по лавиците и да приседнеш на някой миндер, постлан с тъкани черги.
Магнетични са и белите перденца зад прозорците, които още повече се открояват на фона на внушителните тъмни дървени кепенци с метален обков. Някое червено мушкато, сякаш случайно сложено зад прозореца наднича и тъй те радва, че няма как да не се усмихнеш… Есенно обагрените дървета, свели клоните си над каменни зидове и огради, огряни от следобедното слънце, внасят още повече светлина и топлина в този колорит от традиции и бит. Ябълкови дръвчета все още с плод по клоните, но останали вече без листа напомнят, че есента се кани да отстъпи мястото си на зимата. Във въздуха се носи мирис на пушек от димящите навсякъде комини. Балканджиите са хора, които са свикнали с капризите на зимата и са се приготвили да я посрещнат.
Вървиш по калдъръмените улички, спираш до каменните чешми и кладенци, пресичаш моста, където е гръмнала първата пушка в едни далечни бунтовни времена, влизаш от музей в музей, покланяш се на Бог в храм с двестагодишна история, а имената на Каравелов, Каблешков, Бенковски, Дебелянов, на известни и на не толкова познати ни имена, мъже и жени, обикновени селяни или богати търговци са повод за нови мисли. Какъв дух и каква сила, какъв характер и каква воля, каква отдаденост трябва да имаш в сърцето си, за да загърбиш топлото бащино огнище, да стопиш човешките си страхове и да посветиш живота си на една идея?! Случайно ли е, че именно Балканът – гръбнакът на България и посестримата му – Средна гора са дом на най-големите български революционери и будители? И всичко това е нашата България! Мисля си, че не е случайно, че всичко това е достигнало до нас в този си автентичен вид, достигнало до нас – днешните българи, живеещи тук или някъде далече в чужди земи. Това е богатство, което ни дава сила в трудни дни, това е урок, който напомня за корените ни, за устойчивостта на народа ни, дава ни сигурност и надежда, че България ще я има.