Свила вежди и скръстила ръце пред гърдите си, Михайлова наблюдаваше новата си „придобивка“, а туптенето зад челото ù все повече ускоряваше ритъм. Не можеше да повярва, колко вярно излезе старото твърдение, че тръгне ли животът ти да се скапва, го прави с шеметна бързина. 
Тези дни новият ученик ù беше последна грижа. Всъщност, всичко, което не бе свързано със Златин ù беше последна грижа, пукнатината между тях бе погълнала всички нейни мисли. Дотам, че направо забрави за появата на Николай Димитров днес.
Мълчеше и той, седнал на първия чин до прозореца. Там обикновено никой не сядаше. Новият или беше прекалено умен, за да се осмели да се набива в очите на учителите или прекалено нахален. От преиграната невинност в погледа му съдеше, че по-скоро е второто.
Мълчеше и единадесети „а“, а над стаята висеше напрежение като волтова дъга. Шестте момчета – дори Дани се бе измъкнал от дрямката - бяха впили в гърба на Николай очи, пълни с мнителна ревност. Емил дори бе почервенял, видял в новото момче застрашителна конкуренция за сърцето на Деница. Момчетата на класа се бяха превърнали в своеобразен орден, дал обет за мълчание за опазване на тайната му до тогава, когато той сам събере смелост да я разкрие. Това сакрално събитие назряваше още от миналата пролет и все не намираше подходящ момент. Явно вече трябваше да направи нещо по въпроса, защото Деница зяпаше Николай с полуотворена уста. И не само тя – всички момичета се бяха втренчили в него като в хипнотичен транс. Още като се появи на прага, закъснял за часа с пет минути, над ученичките литна кратка възхитена въздишка.
-Какво има? – любезно бе попитала учителката.
-Търся единадесети „а“.
-Тук е. Кой ти трябва?
-Ами единадесети „а“.
После бавно бе прекосил стаята и бе седнал точно срещу нея.
-Ще оправдая първото ти закъснение, защото си в ново училище, но следващият път няма да правя компромиси. Мисля, че няма да има следващ път, нали?
Той леко бе свил рамене и по лицето му бе плъзнала загадъчна усмивка – като на момченце, което обещава да не бърка в буркана със сладкото, а в същото време очите му бягат към въпросния буркан.
 И оттогава вече три минути - тягостно мълчание. Момичета, ококорени като превъзбудени котки, момчета, настръхнали като петли и той – седнал срещу нея с изражение на каменен Буда. Директорът, мътните да го вземат, я беше насадил не на пачи, а на щраусови яйца. Това момче от километри миришеше на неприятности. Е, проклета да е, ако позволи това наглярче да се качи на главата й. Или пък да разцепи класа.
-Е, Николай, като класна на единадесети „а“ те поздравявам с „Добре дошъл“ и се надявам, че скоро ще опознаеш и ще се сприятелиш с всички, а след няколко месеца заедно ще отпразнуваме абитуриентския бал
„Надявам се, че съвсем скоро външният ти вид ще оправдае очакванията ми – ще се издъниш така, че да те изгонят и от това училище и ще ми се махнеш от главата“.
Външният му вид беше показно бунтарски, най-малкото заради дъвката, която бавно прехвърляше между зъбите си. Черно кожено яке, опънато върху набит гръб, косата с цвят на млад гарван стигаше почти до раменете, на лявото ухо блестеше златна обица. Най- поразителното нещо у него бяха очите – с невероятен, наситеносин цвят – като лятна нощ. Класната се сепна, осъзнала, че самата тя се е унесла, потънала в тях.
-Ще ни кажеш ли нещо за себе си?
-Амиии… казвам се Николай, живея в съседния град, но всъщност съм от Бургас. Родителите ми заминаха за Чехословакия, а мен ме пратиха при старата лейди… пардон, при баба ми и когато… тоест, ако завърша средното си образование, ще отида при тях.
-„Когато“ или „ако“ – не разбрах – иронизира Михайлова.
-Мисля, че ще завърша. На колегите Ви все един ден ще им писне да им се мотая в краката.
 Над момичетата се понесе слаб смях. Усмихна се и Николай, доволен от остроумието си, а Елина едва сдържа порива да го цапне с дневника по главата, после прехапа устни. Невероятно, беше се превърнала в истеричка. Досега не се беше случвало ученик да я изкара от кожата ù, а това хлапенце се справи блестящо в за по-малко от един учебен час. Ужас, как щеше да го изтърпи до месец май?!
-Има и друг вариант относно завършването ти, но нейсе – изкриви устни в саркастична усмивка. – А защо те изгониха от техникума?
-Предполагам, защото не можах да се впиша в интериора. – последва отегчена гримаса. – Бяха прекалено съвършени за моя вкус.
-Страхотно… Да ти кажа и аз нещо за себе си – обичам да съм толерантна с учениците, а те да ми отвръщат със същото. Досега никой не е имал проблеми с мен, защото и аз не съм имала проблем с никого. Дали ти ще имаш, зависи само от теб. Сега огледай момчетата. Утре те искам подстриган като тях. И без обици. Момичета в класа имам достатъчно. И последно – дъвката. Изплюй я. Ако исках да гледам преживящи животни, щях да стана краварка.
Младата жена тръгна към дъската, но я застигна невинната забележка:
-Е, никога не е късно човек да намери призванието си в живота.
-Както и не е късно да си плюе на средното образование… схващаш ли?
Класът не смееше да диша, стреснат и объркан – сякаш класната от мила хубавица с топли очи се бе превърнала в съскаща и взривоопасна кълбовидна мълния. Като по команда момчетата единодушно решиха наум, че мразят новия навлек.
-И така, ученици, да не губим повече време с прогнози за бъдещето – обобщи Михайлова, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. – Днес ще говорим за Яворов. Чували сте за него, нали?
-Еее – разнесе се недоволен възглас. Тя дяволито се усмихна на класа:
-Само проверявам дали ме слушате. Сега искам да видя кой се е подготвил със стихотворение от него извън учебната програма.
 Обичаше да провокира учениците по този начин – така ги караше да прочетат и нещо повече, а и изборът на произведение често ù подсказваше какъв е характерът или настроението на човека срещу нея. Нищо, че веднъж се наложи да дава обяснения в дирекцията пред една ядосана майка, която бе сметнала, че това е излишно натоварване за децата.
Вдигнаха се няколко ръце, тя избра двама – трима от класа и изслуша примерите им. Докато те рецитираха, новият демонстрира, че часът по литература не го интересува - взе да търкаля химикала по чина и да го улавя във въздуха преди да е паднал на земята. Шумът не бе толкова дразнещ, но пълните с очакване погледи, които Николай отправяше към учителката, подсказваха, че от нея се очаква поне да кресне. Тя не му направи това удоволствие – просто му взе химикала и го въртя в ръце, докато разказваше биографията на поета. Класът смутено започна да се споглежда. Обикновено Михайлова имаше дарбата да превръща дори тази скучна част от уроците в интересна приказка. Тя никога не четеше от записки – изправяше се срещу учениците и украсяваше сухите факти и дати с интересни анекдоти и малко известни истории за авторите. Този път биографията на Яворов прозвуча като прочетена от телефонен указател страница. Когато звънецът би, всички тихо и сконфузено се измъкнаха като на пръсти.
 Елина остана сама. Извади плика от чантата, измъкна от него ситно изписаните листове и взря в тях невиждащи очи. Почти цяла нощ ги бе чела и бе плакала над тях. Не бе нужно да е дипломиран психолог, за да разбере, че тези шест страници, пълни със засукани обяснения говорят за гузна съвест. Да ù беше писал: „Омръзна ми да те чакам“ – по-малко щеше да боли. Какво я интересуваше, че щял да я носи в сърцето си като скъп спомен преди Нея, като прекрасна част от живота преди Нея и куп още глупости за Нея. Виновна ли беше, че нямаше връзки да остане в София след завършването и я запратиха тук, в непознатото тясно градче, където я тъпчат в рамки и правила? Обеща му да му е вярна, докато мине провинциалното заточение и вече три години спазваше обещанието си. А той…
 Далече от очите- далече от сърцето. Баба ù често натякваше това на майка ù, когато баща й беше в Коми. Майка й защитаваше мъжа си с пяна на уста, кълнеше се в мъжката му лоялност, в любовта му към нея и детето… До деня, в който я видя, отпуснала в скута си едно ей такова писмо и я чу да мълви невярваща: „Той остава там…“
-Извинявайте… - чу покашляне до себе си. Николай посочи към химикала в ръката й:
-Не искам да Ви прекъсвам, ама това ми трябва.
Тя пламна цялата, сякаш я бе видял гола. Мокрите очи я караха да се чувства точно толкова унизена и уязвима.
-Взимай си химикала и отивай в час.
-Ако имате проблем…
-И да има, ти ще си последният, на когото ще обяснявам. Заминавай.
Злобно вторачена в гърба на черното яке, Елина скъса писмото на дребни парченца и ги запрати в коша, не улучи и те се разпиляха около него като едри снежинки, прошарени със синьо. Учителката грабна дневника и излетя от стаята, решена от днес нататък да се научи да бъде кучка.
Да си добра определено боли.